— Ако убие полицай или някого другиго. Това имах предвид.
— Е, това е възможно, предполагам — измънка Гримс. — Вероятно.
Адлър отново насочи вниманието си към докладите от Отделение Е.
— Всичко точно ли е?
— Напълно. Гарантирам.
— Хрубек е бил в дома за адаптация, така ли? Колер е провеждал индивидуална психоанализа, а? Тази терапия, с която постоянно досажда на хората?
„И която публикува в най-реномирани научни списания“ — помисли си Гримс, но отговори лаконично:
— Така излиза.
— Препоръките на Националния психиатричен институт. Всички ги знаем. Изискванията за индивидуална психотерапия са пациентите да са млади, интелигентни, да имат периоди на подобрение в миналото. И да са по-скоро в остра фаза на заболяването, не в хронична… О, и да имат някакви успехи в сексуалния живот. Това надали може да се каже за Майкъл Хрубек.
Асистентът едва се сдържа да не отбележи: „Освен ако не наречем изнасилването успех в сексуалния живот.“ Почуди се дали при такива думи шефът ще го уволни, или просто ще се засмее.
— Такъв картон… — Адлър прехвърли няколко страници — … и въпреки това Колер го подлага на терапия. Ясно е, че Колер се проявява като пълен невежа в това отношение. Я да обсъдим нещата. Онази врата отворена ли е? Моята бе. Затвори я, ако обичаш.
Гримс затвори вратата, докато директорът прехвърляше материалите за Хрубек, където бяха отразени плановете на пациента да изтръгне вътрешните органи на лекуващия лекар с голи ръце — процес, описан твърде подробно и издаващ забележителни познания по човешка анатомия.
Когато Гримс отново се отпусна в креслото си, Адлър вече бе затворил досието и се взираше в тавана. Отпусна ръце в скута си, където нагласи нещо. Накрая каза:
— Даваш ли си сметка какво е направил хер доктор Колер?
— Той…
— Знаеш ли за случая с Бъртън Скот Уебли? Бъртън Скот Уебли Трети. Или Четвърти. Не си спомням точно. Знаеш ли за него? Преподават ли ви такива феноменални случаи в… Къде беше завършил?
— Университета „Кълъмбия“, господин директор. Не съм запознат със случая, не.
— „Кълъмбия“. — Адлър провлачи думата с презрение. — Уебли Трети или Четвърти. Бил е пациент в Ню Йорк. Не знам точно къде. Може би в „Кридмур“ или в „Пилгрим“. Да не гадаем за това. Не, чакай. Бил е частен пациент. При „велики“ учени като нашия приятел Зигмунд Колер. Най-изтъкнати доктори. Доктори като за „Кълъмбия“.
— Разбирам.
— Слушай сега, Колер смята, че нашите психиатрични болници са пълни с непризнати таланти. Поети и художници. Неразбрани гении, събрали в себе си просветление и лудост, двете лица на дявола. — Адлър забеляза неразбиращия поглед на асистента си при това лирично отклонение и продължи по същество: — Уебли е бил параноиден шизофреник. С халюцинации. Моносимптомен. Двайсет и осем годишен. Звучи ли ти познато, Гримс? Халюцинациите му били свързани със семейството му. Все някой го преследвал и подобни глупости. Въобразявал си, че баща му и леля му имали кръвосмесителна връзка. Има и документиран случай на содомия. По някаква кабелна телевизия, ако се не лъжа. Веднъж нападнал леля си с вилица. След това го въдворяват принудително. Шоковата терапия с инсулин е много модерна и лекарите му го вкарват в сто и седемдесет коми.
— Мили Боже!
— Когато кръвната му захар достига опасни нива, започват с електрошок за шест месеца. С такъв голям ампераж, че след нея, както се досещаш, той е жив труп.
— Кога било това?
— Няма значение. Малко след като го изключват от контакта, той отива на преглед при главния психиатър и получава нова диагноза. Уебли е в съвършено психическо здраве. И с изключително ясен ум. Доста изненадващо, разбира се, като се има предвид с какви адски смеси го тъпчат. Той е учтив, адекватен, готов да се подложи на нова терапия. Лекарят назначава всякакви възможни изследвания. Уебли се подлага и минава успешно всичките двайсет и пет. Чудотворно изцеление. Случаят е описан в списанието на Американското психиатрично дружество.
— Мога да се досетя какво следва.
— О, нима, Гримс! — Адлър спря развеселения си поглед върху помощника си. — Можеш ли да се досетиш, че след като е освободен, той взима такси до дома на леля си, изнасилва я и я нарязва на парчета, за да търси скрития микрофон, с чиято помощ са събрали доказателства срещу него? Можеш ли да се досетиш, че петнайсетгодишната й дъщеря се прибира точно в разгара на това тършуване и той постъпва по същия начин и с нея? Да се досещаш, че единственото, което спасява осемнайсетгодишния й син, е това, че Уебли заспива сред вътрешностите на момичето? Доста пребледня, Гримс… Нека ти разкажа обаче и края на историята. Това, което е наистина шокиращо: всичко е било планирано. Уебли имал коефициент на интелигентност 146. След като се откачил от лекарствата за промиване на мозъка, той се затворил в библиотеката и научил наизуст всичките двайсет и пет теста, на които трябвало да се яви, и признавам, справил се е отлично.