Порша пълнеше торбите, а тя ги влачеше или ги носеше до импровизираната барикада. От време на време поглеждаше сестра си. Пръстените и кристалната огърлица вече не се виждаха и деликатните й ръце и късите, съвършено оформени яркочервени нокти на Порша бяха скрити в брезентови ръкавици. Носеше спортна шапка на „Ред Сокс“ от Бостън.
Порша съсредоточено гребеше пясък с лопатата и го изсипваше в торбите. Тъй като години наред се бе трудила в градината, Лиз смяташе, че е физически по-силната. Сега обаче виждаше, че Порша не й отстъпва. Предполагаше, че това се дължи на ежедневните тренировки на сестра й във фитнес залите и по тенискортовете. От време на време младата жена спираше и сваляше ръкавиците си, сетне отново се захващаше за работа. Веднъж се загледа към гората, уви един кичур коса около пръста си и лапна крайчето му. Лиз бе забелязала този навик, появил се вероятно наскоро.
Ала в крайна сметка откъде можеше да знае дали навикът е отскоро, или не. Тя не знаеше почти нищо за живота на сестра си. Младата жена бе напуснала родния дом на осемнайсет години. Връщаше се рядко, а и когато идваше, обикновено оставаше само за една нощ. Почти винаги прекарваше съботите и неделите с гаджета или с колеги. Празнуването на Коледа в някой далечен хотел, колкото и романтично да бе, не привличаше особено Лиз. През летните ваканции от колежа Порша предпочиташе да пътува с приятелки или да си намира сезонна работа в града. Когато се отказа от следването, младата жена заряза апартамента си в Бронксвил и се премести в Манхатън. По онова време Лиз работеше в гимназията на Риджтън и живееше в малка къща под наем в Рединг. Надяваше се, че след напускането на „Сара Лоурънс“ сестра й ще се върне в провинцията. Но Порша отхвърли предложението с усмивка, сякаш беше пълна лудост. Изтъкна, че трябвало да се премести в Ню Йорк. Време било да стане „гражданка“.
Лиз си спомни как се беше чудила какво означава този израз и защо сестра й смята това за толкова належащо.
Питаше се какво ли е да си „гражданка“. Как прекарваше времето си Порша? Флиртуваше ли с шефа си? Плетеше ли интриги? Какво вечеряше? Откъде купуваше сапуна си за пране? Смъркаше ли кокаин на събирания при приятели? Имаше ли любимо кино? На какви филми се смееше? Кой вестник четеше сутрин? Само с мъже ли спеше?
Лиз се опита да си спомни кога за последен път е имала възможност да разговаря с Порша. Струваше й се, че това беше непосредствено преди смъртта на майка им.
Въпреки че „да разговаря“ надали беше най-подходящата дума.
Седемдесет и четири годишната Рут л’Оберже научи за болестта миналия август и веднага се вживя в ролята на умираща — и нищо чудно, тя бе родена актриса. Висшето бостънско общество, от което произхождаше, я беше научило на стоицизъм, годините — на фатализъм, съпругът й — да очаква винаги най-лошото. Ролята всъщност бе само вариация на сдържаната, сериозна жена, каквато играеше от години. Жестоката болест просто беше заместила жестокия съпруг (Андрю вече бе приключил безславно жизнения си път в един клозет на „Бритиш Еър“).
Преди заболяването вдовицата Л’Оберже не можеше да си намери място. Постоянно търсеше някакво бреме. Сега отново бе в стихията си.
Когато си купуваше дрехи, тя не избираше любимите си цветове — бежово, сиво, сивкавожълто, — а предпочиташе пъстротата на цветята, които отглеждаше — червено, яркожълто, смарагдово. Носеше ярки тюрбани, не шалове или перуки, а веднъж — за най-голяма почуда на Лиз — нахълта в отделението за химиотерапия, обръщайки се към младите сестри с думите: „Здравейте, пиленца, посрещнете мамчето!“
Малко преди края настроението й стана мрачно и тя се укроти — най-вече при мисълта (поне така изглеждаше) за наближаващата безславна смърт. Именно в този период тя имаше навика да описва разговорите с мъртвия си съпруг с такива подробности, че Лиз я побиваха тръпки. „Мама само си въобразява“ — опитваше се да убеди себе си и Оуен вечер на терасата.
Разбира се, че си въобразяваше.
Въпреки това разказите на майка й продължаваха да смразяват кръвта й.
Мислеше, че болестта на майка им може би ще сближи двете сестри. Тук обаче се лъжеше. Докато госпожа Л’Оберже бавно гаснеше, Порша прекарваше съвсем малко повече време в Риджтън от обикновено.
Лиз се ядосваше от това пренебрежение и веднъж — когато с майка си отидоха в града за среща в „Слоун Кетъринг“ — реши да се скара със сестра си. Порша обаче го предотврати. Тя подреди едно от помещенията в жилището си като болнична стая и настоя Лиз и Рут да останат при нея за няколко дни. Отмени всичките си ангажименти, взе си неплатен отпуск и дори купи готварска книга за раково болни. Лиз все още си спомняше комичния образ на младата жена, застанала разкрачена и разрошена насред кухнята, ръсейки навсякъде брашно и нарязани зеленчуци, докато търсеше готварските прибори.