Оуен обаче не изневери на себе си. Замълча и излезе. Грабна старата си 22-калиброва пушка и отиде в гората да стреля по консервени кутии, зайци и катерички.
Лиз остана сама няколко часа. Слушаше далечните гърмежи и си припомняше студенината в очите му, преди да излезе. И в продължение на няколко часа тя не спря да се пита дали не е загубила съпруга си.
Когато се върна обаче, той бе спокоен. Последното, което каза за разсадника, беше:
— Съветвам те да не го правиш, но ако въпреки всичко си решила да продължиш, искам аз да се занимавам с цялата юридическа дейност.
Тя му благодари, но за да се уталожи гневът му, трябваше да минат няколко месеца.
Сега Лиз понечи да разкаже на сестра си за тревогите на Оуен, но Порша не се интересуваше. Тя поклати глава:
— Не.
След кратко мълчание Лиз попита:
— Защо?
— Още не съм готова да се разделя с големия град.
— Няма да се наложи. Аз ще върша ежедневната работа. Ще се виждаме по два пъти в месеца. Може ти да идваш, а може и аз да те посещавам в града.
— Наистина имам нужда от почивка за известно време.
— Поне помисли. Моля те — възкликна задъхано Лиз в лицето на сестра си, бледо и неясно в мрака.
— Не, Лиз, съжалявам.
Ядосана и обидена, Лиз вдигна една пълна торба и я пусна в края на стеничката. Обаче не прецени разстоянието и тя цамбурна в езерото.
— Мамка му! — изруга Лиз и се опита да извади торбата, но тя беше потънала дълбоко.
Порша отново уви кичур коса около пръста си. Сестра й се изправи и попита:
— Каква е истинската причина?
— Лиз.
— Как щеше да реагираш, ако ти бях казала, че искам да купя бутик на Медисън Авеню?
Порша стисна устни, но Лиз настоя:
— Какво ще кажеш, ако поискам да обикаляме заедно Европа, да се храним в луксозни ресторанти и да дегустираме вина? Как ще реагираш, ако ти кажа: „Хайде да отворим училище по уиндсърфинг“?
— Лиз, моля те.
— По дяволите! Заради „Индиан Лийп“ ли е всичко? Кажи?
Порша се обърна рязко към нея:
— О, Господи, Лиз.
Тя замълча. Повърхността на езерото внезапно се освети от чудовищна зеленикава мълния далеч над хоризонта на запад. Тя изчезна зад тъмните облаци.
— Никога не сме говорили за това — рече накрая Лиз. — От шест месеца не сме проронили една думичка. Това просто ни разделя.
— По-добре да привършваме тук. — Порша хвана лопатата. — Тази мълния показва, че бурята ще се разрази всеки миг.
— Моля те! — прошепна сестра й.
Чу се тътен и двете се обърнаха, за да видят как хангарът изчезва напълно под повърхността. Порша не каза нищо и отново загреба с лопатата.
Лиз остана на брега на езерото, загледана към другия му край.
След потъването на хангара зад него сред дърветата се беше появил неясен бял силует. За момент й заприлича на стара жена, накуцваща бавно към езерото. Тя примигна и излезе още малко напред. Жената куцаше така, сякаш изпитваше силна болка.
Сетне, също като хангара, това видение се спусна от брега във водата и изчезна под неподвижната, черна като оникс повърхност. Вероятно беше парче брезент, завързано за някоя летва. Нямаше никаква жена, никакъв призрак!
Всичко бе плод на въображението й.
В нощта, когато Ейбрахам Линкълн умрял след много часове мъки с ужасна рана сред мократа му от пот гъста коса, луната, показала се над облаците на Източните Съединени щати, била кървавочервена.
Това необичайно явление бе потвърдено от различни източници, между които и един фермер от Илинойс. На 15 април 1865 година този човек стоял насред току-що засятата с царевица нива; погледнал към искрящото небе, забелязал алената луна и свалил сламената си шапка в знак на уважение, защото разбрал, че на хиляди километри от него един велик живот е достигнал своя край.
Тази нощ нямаше луна. Хрубек въртеше педалите на велосипеда по шосе № 236 под облачното и неспокойно небе. Това бе тежко физическо усилие. Той обаче вече беше свикнал с велосипеда и напредваше уверено като състезател в „Обиколката на франция“. Все пак при всяка поява на светлина пред или зад него спираше и залягаше край пътя. Оставаше скрит сред храсти или дървета, докато колата отминеше, сетне отново яхваше велосипеда и продължаваше да върти като обезумял на най-ниската скорост — не знаеше как да превключи на по-висока.
Една мигаща светлина го стресна. Той погледна от другата страна на полето и забеляза полицейска кола, която обикаляше бавно около някаква тъмна постройка, фаровете й угаснаха и колата продължи на изток. Тревогата му понамаля и той продължи да върти педалите. Замисли се за първия си сблъсък с полицията.