— Вие федерални агенти ли сте? — попита учтиво.
— Агенти ли? — подсмихна се единият. — Не, обикновена полиция. От Гъндърсън.
— Елате насам, господине. Имате ли шофьорска книжка?
Хрубек седна с гръб към полицаите и наведе глава.
Двамата мъже се спогледаха, без да знаят как да действат. Хрубек ги обърка съвсем, като закрещя:
— Тооолкова съм изплашен! Той ми взе всичко. Удари ме по главата с камък. Вижте ми ръката. — Вдигна ожулената си ръка. — Търсех помощ.
Те продължиха към него, но останаха на безопасно разстояние.
— Някой ви е нападнал? Ранен ли сте? Ако може само да покажете някакъв документ…
— Той ли е? — попита единият.
— Искаме само да видим някакъв документ. Шофьорска книжка. Каквото и да е.
— Той ми взе портфейла. Всичко взе.
— Ограбили ли са ви?
— Бяха няколко човека. Взеха ми портфейла и часовника. Часовникът — обясни тържествено Хрубек — ми е подарък от мама. Ако пазехте по-добре пътищата, можеше да предотвратите това сериозно престъпление.
— Съжалявам за това нещастие, господине. Бихте ли ни казали името и адреса си…
— Джон У. Бут, така се казвам.
— Не очаквах такова нещо — сподели единият полицай пред другия, сякаш говореха пред бебе.
— В съобщението пишеше, че е безопасен.
— Може, ама е огромен.
Единият полицай се приближи още. Хрубек се разтресе и заплака.
— Ще сме ти много благодарни, ако станеш, Джони, само ела в колата. Хората в болницата се тревожат за теб. Ние искаме да те върнем там. — Полицаят добави успокоително: — Не искаш ли да се прибереш вкъщи? Да хапнеш сладкишче с мляко? Хубав ябълков сладкиш?
Той спря зад Хрубек, насочи фенер към празните му ръце, сетне към съвършено голата му и леко синееща глава.
— Благодаря ви, господине. Всъщност, като споменахте, аз наистина искам да се върна. Онова място започва да ми липсва.
Хрубек се обърна и се усмихна любезно; протегна бавно ръка, сякаш да се ръкува с полицая. Полицаят също се усмихна (изненадан от поведението на младежа) и стисна дебелата длан на лудия. Твърде късно си даде сметка, че истинската цел на Хрубек е да счупи китката му. Костта изпука. Полицаят изкрещя и се свлече на колене, фенерът издрънча до него. Партньорът му посегна към пистолета си, но Хрубек вече бе насочил откраднатия колт към него.
— Добър опит — обяви с широка усмивка. — Хайде, хвърли това, хвърли го!
Полицаят се подчини.
— О, Боже!
Хрубек извади оръжието на ранения му колега и го захвърли надалеч. Полицаят се превиваше на земята и стискаше китката си.
— Виж, човече — замоли другият, — с това ще си навлечеш само неприятности.
Хрубек загриза един от ноктите си, сетне погледна полицаите:
— Не можете да ме спрете. Аз мога. И ще го направя, ще го направя бързо!
Тези думи прозвучаха като безумен боен вик. Той размаха юмруци над главата си.
— Моля ти се, младежо, остави този револвер. — Гласът на ранения полицай му изневери и носът му потече. — Нищо не е станало. Никой не е пострадал.
Хрубек се обърна победоносно към него:
— О, добър опит, ченге. Само че тук грешиш. Всички са пострадали. Всички, всички, всички! И това още не е краят.
Оуен Ачисън спря джипа си до една голяма прясно изорана нива край шосе № 236 на около единайсет километра от високото скалисто възвишение, където бе лежал Хрубек. Както очакваше, откри дълбоки следи, знак, че беглецът се движи успоредно на пътя. От дълбочината им и разстоянието между тях личеше, че Хрубек или върви бързо, или тича.
Оуен спря на една и използва телефонния й автомат, за да се обади в „Марсден ин“. Оттам му казаха, че госпожа Ачисън и сестра й са се обадили да съобщят, че ще закъснеят. Все още не бяха отишли.
— Ще закъснеят ли? Каза ли защо?
— Не, господине, не каза. Да им предам ли нещо, ако дойдат?
Оуен се поколеба. Замисли се дали да не й остави закодирано съобщение. Да й съобщи, че посетителят се движи на запад и да не се обажда на никого, но… Имаше прекалено голям риск чиновникът да не го предаде правилно.
— Не, ще ги потърся вкъщи — отвърна.
Там обаче никой не вдигна телефона. Сигурно ги беше изпуснал за малко. Щеше да им се обади в хотела по-късно.
Нощта бе станала още по-тъмна, небето беше покрито с облаци, застудяваше. Той използваше фенерчето пестеливо, само когато му се стореше, че е видял някаква следа, а дори и тогава го доближаваше до самата земя, преди да го включи. След това продължаваше, но бавно, много бавно. Всеки войник знае, че преследваният винаги има по-голямо предимство.
Оуен пада на няколко пъти, след като се спъваше или в някоя тел, или в корени. Падаше тежко и винаги се извърташе в последния момент, за да посрещне удара с рамо — никога не рискуваше да си счупи китка или пръст. Не видя повече капани. Само на едно място се отчая. Следата изчезна съвсем. Това стана сред широко поле, десетина декара трева, оградени отвсякъде с гъста гора. Оуен се намираше на около двеста метра от шосе № 236. Застана на средата на това празно място и се огледа. На юг се виждаше понижение в скалистите хълмове, предоставящо лесен достъп към по-гъсто населените части на окръга. Оттам често минаваха товарни влакове и беше възможно Хрубек да се е качил на някой. А можеше просто да е продължил към Бойлстън, където спираха и влакове, и автобуси.