Обезсърчен, Оуен тръгна безцелно през полето, като спираше от време на време да се ослуша за стъпки, но чуваше само сови, далечни клаксони или зловещата тишина пред наближаваща буря. След десет минути лутане той забеляза леко проблясване през дърветата на запад. Инстинктивно се насочи натам. При кленовата горичка се приведе и така бавно се промъкна към младите дръвчета, за да надникне между листата им. Бутна с револвера си няколко покрити с роса клонки и затаи рязко дъх от студените капки, които се поръсиха по врата и лицето му.
Оуен обикаляше около старото Ем Джи и оглеждаше земята. Подритна белия животински череп. Веднага позна, че е на пор. На пътя и в отбивката имаше десетки следи от обувки и гуми. Някои напомняха тези на Хрубек, но бяха твърде замазани от дошлите след него. Имаше кучешки следи и Оуен се почуди дали преследвачите все пак не са усетили, че лудият е тръгнал на запад. Животното обаче беше само едно, не три, както в началото на хайката.
Той отново обиколи колата, после слезе в храстите наблизо. Не видя никакви следи от Хрубек. Върна се при колата. Този път забеляза багажника за колело, но веднага отхвърли вероятността Хрубек да открадне велосипед. Кой беглец, размишляваше, ще вземе да върти педалите насред главното шосе?
Да, обаче… Майкъл Хрубек беше луд със своя собствена логика. Велосипед? Защо не? Оуен огледа пътя около колата и откри едва видими следи от гуми, не много широки — като от велосипед, каран от по-едър човек. Той погледна отново колата. Багажникът беше счупен, сякаш колелото е било смъкнато със сила.
Оуен продължи по следите от гуми. На пресечката на този път с шосе № 236 колоездачът беше спрял, може би се е колебаел накъде да продължи.
Точно както очакваше, до следата от велосипедна гума стоеше ясен отпечатък от обувката на Хрубек.
Не се изненада и че колоездачът е продължил на запад.
15.
Къщата бе малко по-голяма от барака за инструменти и се намираше в дъното на черен път, криволичещ през рядката горичка. Беемвето спря на едно кално разширение сред стари авточасти, ламарини, проядени от термити дърва и варели с отрязани с горелка дъна, натрупани, сякаш някой е имал намерение да започне бизнес със скари за барбекю, но се е отказал.
Ричард Колер слезе от колата и се приближи до бараката. Разтърка зачервените си очи и потропа на вратата. Отговор не последва, макар че вътре телевизорът работеше. Той почука пак, този път по-силно.
Когато вратата се отвори, го лъхна миризма на алкохол и дим от печка на дърва.
— Здравей, Стюарт.
След дълга пауза домакинът отвърна:
— Не очаквах да ви видя. А би трябвало. Още ли не е заваляло? Очаква се страшна буря.
— Може ли да вляза за няколко минути.
— Гаджето ми го няма тази нощ. Стюарт Лоу не помръдна от вратата.
— Няма да ти отнема много време.
— Ами…
Колер влезе в малкия хол. Диванът бе покрит с две одеяла и имаше вид на болнично легло. Беше странна мебел — имаше бамбукова рамка и тапицерия на оранжеви, кафяви и жълти петна. Напомняше на Колер за Таити, където бе прекарал медения си месец. И където беше отишъл след развода си трийсет и три месеца по-късно. Онези две седмици бяха единствената му отпуска за последните седем години.
Колер си избра едно кресло с висока облегалка и седна. Санитарят вече не носеше служебния си син гащеризон, а дънки, фланелка и бели чорапи. Ръката му бе превързана, лявото му око — насинено, а челото му бе покрито с мънички рани от убождане, оцветени с кафяво от йода. Той седна на дивана, като изгледа одеялата, сякаш се изненадваше да ги завари тук.
На телевизора Джаки Глисън крещеше пискливо и по изключително дразнещ начин на Одри Медоус. Лоу изключи звука.
— Още ли не са го хванали? — попита и погледна телефона, благодарение на който вероятно вече щеше да знае, ако беглецът беше заловен.
Колер му отговори, че не са.
Лоу кимна и се засмя разсеяно на Джаки Глисън, която в момента размахваше юмрук.