Бракът им бе една малка война и Хек го призна пръв. Ако си на страната на Джил, небето се отваряше и върху теб се изливаха всички блага на земята. Ако не споделяш мнението й обаче или (пази Боже!) ако й се противопоставиш, ставаше страшно.
Всъщност Трентън Хек не беше сигурен, че трябва да се жени. По необясними причини изпитваше срам, че има годеница с едносрично име. Ако се ядосаше, Джил се превръщаше в малко бедствие. Сключваше вежди и гласът й прегракваше като на проститутките, когато се сблъскат с неприятни клиенти. Изпадаше в гняв, ако откажеше да й купи яркозелени обувки с високи токчета или микровълнова печка с въртяща се поставка.
— Ти си лош с мен, Трентън, и това никак не ми харесва.
— Джил, слънчице, любима…
Въпреки това тя си оставаше жената, която го прегръщаше съвсем неочаквано, дори в магазина. Понякога го посрещаше с усмивка и започваше да бърбори за нещо несъществено, което превръщаше вечерта в истинска наслада. А и как да забрави нощите, когато неочаквано се мяташе върху него и той не смееше да помръдне от страх да не свърши прекалено бързо.
Постепенно лошите й настроения започнаха да я обземат по-често. Парите, които ги сближаваха, намаляха, след като той не получи повишение, и ипотеката върху фургона достигна застрашителни размери. Хек все по-малко харесваше сервитьорките, колежки на Джил, и съпрузите им. В компаниите им се пиеше и мълчеше повече от нормалното за хора на трийсет години. Всичко това бяха предзнаменования за онова, което щеше да последва, и той предполагаше, че го е знаел през цялото време. Когато обаче си даде сметка, че тя наистина го съди за грубо отношение и незаинтересованост — за неговото грубо отношение и неговата незаинтересованост, — дъхът му секна.
Точно преди двайсет и два месеца, една съботна вечер в девет и четирийсет и осем Джил затръшна вратата на фургона им за последен път и се пренесе в самостоятелно жилище в Дилън. Най-голямата обида бе, че това жилище бе също фургон.
— Защо просто не останеш с мен? — измънка той. — Мислех, че ме напускаш, защото искаш да живееш в истинска къща.
— О, Трент — изстена отчаяно тя, — нищо не разбираш! Ни-що.
— За Бога, ти се местиш във фургон!
— Трент!
— Какво друго да кажа?
И така, Джил се премести във фургон, който й се струваше по-добър от Трентъновия и където (както подозираше Хек) можеше да забавлява други мъже. Били Мослър, шофьор на тир и съсед на Хек, изглеждаше доволен от тази раздяла:
— Трентън, тя не беше за теб. Не искам да казвам нищо лошо за Джил, но…
„Внимавай какво ще кажеш, задник такъв“ — помисли си Хек и хвърли заплашителен поглед на приятеля си.
— … но тя е прекалено щура за теб. Лош избор. Не ме гледай така. Можеш да си намериш и по-добра.
— Ама аз я обичах — възкликна ядосано Хек. — О, по дяволите, започвам да се разчувствам! По дяволите!
— Не си я обичал — заяви дълбокомислено Били Мослър. — Бил си влюбен в нея. По-скоро обсебен. Схващаш ли разликата?
„Внимавай бе, задник!“ Хек се окопити достатъчно, за да го изгледа отново заплашително.
Най-жестоката болка отмина след няколко месеца, макар че той още не можеше да го преживее. Минаваше покрай ресторанта й по стотици пъти на ден и често й се обаждаше по телефона, за да поговорят за малкото неща, за които все още намираха общ език. Много пъти попадаше на телефонния й секретар. За какво, по дяволите, й е на някаква си сервитьорка телефонен секретар, размишляваше гневно той, ако не за да приема обажданията на мъже? Той се отчая още повече, когато веднъж апаратът се включи на второто позвъняване, което означаваше, че някой се е обаждал преди него. Бившата му жена постоянно бе пред очите му. В супермаркета, на пикници, зад кормилото на непознати за него коли, в ресторанта на Джо-Джо, по паркингите на магазини за алкохол с вдигната пола, докато си оправя комбинезона.
Пътищата им не се засичаха често, но Трентън Хек виждаше Джил навсякъде, където погледнеше. Днес образът й особено упорито отказваше да изчезне от съзнанието му.
Хек отби встрани от пътя. Емил се размърда с облекчение, когато му свали колана. След това господарят му му сложи сбруята и каишката и двамата тръгнаха по шосето.
Емил лесно надуши Хрубек и се затича напред. Тъй като вървяха по асфалт и видимостта беше добра, Хек не виждаше нужда да държи кучето изкъсо: Хрубек нямаше да заложи капан на средата на пътя. Напредваха бързо покрай изоставени бараки, ниви и бостани. Въпреки това — след като се увери, че беглецът продължава все на запад, — Хек нареди на Емил да се връща в пикапа. Продължи преследването с автомобила си, като от време на време спираше и пускаше кучето, за да се увери, че следва правилната посока. Преследването на велосипедист с толкова добре тренирано куче бе напълно възможно — особено във влажна нощ като тази, — но така Емил щеше да се измори бързо. Пък и на самия Хек нямаше да му се отрази добре да тича десетки километри след велосипедист.