С това се ограничаваха интимностите в рода Л’Оберже.
Лиз чу изтракване недалеч от тях. Вятърът беше бутнал два алуминиеви стола при гаража. Тя каза на сестра си, че ще отиде да ги прибере, и тръгна надолу. Порша се насочи към къщата.
Лиз спря пред гаража, почувства внезапен полъх. Повърхността на езерото се набразди и брезентът, с който бе покрила пясъка, изплющя като изстрел. Сетне всичко се успокои. Този полъх на вятъра беше като студени тръпки, преминаващи през нечие тяло.
В последвалата тишина тя чу бръмчене на кола.
Гумите заскърцаха по блестящите бели камъчета, с които двамата с Оуен бяха покрили алеята в убийствена жега през лятото. Тогава тя настоя да завършат работата след мръкване. Лиз Ачисън знаеше, че посетителят тази нощ кара върху парченца първокачествен мрамор от някаква кариера в Ню Ингланд. Кой знае защо обаче, си представи, че гумите минават по натрошени кости, и това се запечата в съзнанието й.
Колата се приближи бързо към боровете, между които минаваше криволичещата алея. Излезе на разширението за паркиране, спря за малко, сетне продължи към нея. Заслепена от фаровете, Лиз не успя да различи каква е колата. Накрая автомобилът спря на десетина метра от нея.
Лиз остана права, със скръстени ръце, разкрачена, застинала като момиче, което се преструва на статуя. Накрая, преди смущението й да прерасне в страх, тя прочисти гърло и тръгна напред в пронизващите мрака лъчи на фаровете.
16.
— Още ли не са го хванали?
Лиз махна към задната врата и Ричард Колер влезе пред нея в кухнята.
— Не, страхувам се, че не са.
Той спря при плота и остави малката си раница върху дъската за рязане. Изглеждаше доста загрижен за съдържанието й. Слабото му лице бе обезпокоително бледо.
— Лиз, една кола…
Порша влезе в кухнята, спря и огледа новодошлия. Лиз ги представи един на друг.
— Порша ли? — попита Колер. — Това име не се среща много често напоследък.
Тя вдигна рамене; никоя от сестрите не спомена и дума за бремето да си дъщеря на вманиачен търговец на скъпи вина.
— Ще облепя западните прозорци в хола — заяви Порша. — Там ударът ще е най-силен.
— Права си. Съвсем ги бяхме забравили. Благодаря. Когато сестра й излезе, Лиз се обърна към лекаря:
— Нямам много време. Веднага щом свършим тук, отиваме на хотел до утре сутринта. Заради Хрубек — поясни накрая.
Това беше моментът да й обясни, че няма от какво да се тревожи, че беглецът е безобиден като невръстно кученце. Реши да си го спести. Вместо това каза:
— Идеята не е лоша.
От друга страна, той не изглеждаше чак толкова разтревожен, че да настоява да зарежат къщата веднага и да бягат.
— Знаят ли къде е?
— Не точно.
— Но все пак той е тръгнал в обратна посока, нали? На изток.
— Преди известно време видях един от преследвачите му. Все още се намира на изток от болницата. Изглежда, че отначало е тръгнал натам, но след това се е насочил в обратната посока.
— На запад ли идва?
— Бих казал, че по-скоро обикаля в кръг. Той не е толкова малоумен, колкото го смятат някои, но все пак се съмнявам, че е способен да стигне чак дотук.
— С какво точно мога да ви помогна, докторе? До двайсет минути имам намерение вече да не съм тук.
— Тревожа се за Майкъл. Искам да го намеря преди полицията. Малко хора умеят да се оправят с пациент като него. Има опасност да нарани себе си или друг човек, ако се опитат да го арестуват като обикновен престъпник.
— Е, какво мога да сторя в случая аз?
— Разбрах, че неотдавна ви е изпратил някакво писмо.
— През септември.
— Свързано ли е с… инцидента през май?
— Не изглежда свързано с нищо. Напълно несвързано е.
Колер вдигна очи и се взря в нея.
— Госпожо Ачисън, трябва да науча всичко за „Индиан Лийп“. Ще ми помогнете ли?
Върху плота до умивалника се виждаха шест големи мокри петна. Лиз взе гъбичка и ги избърса.
— Виждате ли, аз съм лекуващият психиатър на Майкъл. Честно казано обаче, нямам ни най-малка представа какво става в главата му тази нощ. Случилото се през май е много… значимо за живота му.
— Значимо? — повтори тя, сякаш възмутена от този израз.
— Нямам намерение да омаловажавам трагедията.
— Добре, какво точно мога да ви кажа аз?
— Чел съм репортажите в няколко вестника. Имам няколко документа. Болницата в Марсден обаче буквално няма нищо. Не разполагат почти с никаква информация. Нямам дори стенограмите от процеса.
Това й се стори пълна бюрократична глупост и тя сподели мнението си.
— Стенограмите струват по два долара на страница — обясни той. — За тези на Майкъл трябва да дадем шест хиляди. Щатът не може да си го позволи.