— Не. Пенсионер е във Флорида.
— Няма да коментирам — усмихна се Лиз. — Защо?
— Защо какво?
— Защо психиатрия?
— Исках да работя с шизофреници.
— Струва ми се, че щяхте да печелите повече, ако провеждахте сеанси на богаташи. Защо специализирахте това?
Той отново се усмихна:
— Всъщност майка ми беше болна от шизофрения. Това ли е писмото?
Той взе листа с късите си и деликатни като на жена пръсти и бързо го прочете.
— Погледнете това: … е много важнО. тУк Ме тОРмозят и за мЕН разпространяват лБжи. за Мен… Разбирате ли какво иска да каже?
— Не.
— Вижте само главните букви. О, УМОРЕН СЪМ. Закодираното послание я накара да потрепери.
— В думите на Майкъл има много нива на значение. „Реванш“ съдържа думата „Ева“. — Той разгледа внимателно писмото. — „Реванш“, „Ева“, „предателства“.
Поклати глава, остави писмото и вдигна хладните си очи към нея. Тя изведнъж се почувства неловко.
— Разкажете ми сега за „Индиан Лийп“.
На североизток от Риджтън шосе № 236 се вие бавно през най-хубавите и най-грозните части на щата: живописни краварници и конюшни, сетне малки красиви горички и накрая — наредени едно до друго градчета с изоставени фабрики, собственост на банки, които не могат да ги разрушат. Точно в покрайнините на едно такова запустяло градче, Пикфорд, се простират двеста декара, покрити със скали и борова гора.
Природният парк „Индиан Лийп“ се пресича от S-образен каньон, който започва от паркинга край шосе № 116 и стига до Роки Пойнт Бийч (Плажа под скалистия връх) — гръмко название за една неголяма сивкава канара на брега на изкуствено езеро. Щатското управление по парковете доста щедро нарича тази скала „пик“, въпреки че е плоско възвишение на не повече от двеста метра надморска височина.
Тези скали имат своите призраци. През 1758 година малка група мохикани, обградени от тази страна на планината, предпочели да скочат в пропастта, вместо да бъдат заловени от пекуотите. Жените хвърляли пищящите си деца, после ги последвали заедно с мъжете си. Лиз все още си спомняше грозната илюстрация в учебника за пети клас, изобразяваща индианка, която повече приличаше на Вероника Лейк, отколкото на принцеса на Мохиканската конфедерация, протегнала ръце към обляното си в сълзи дете. При първото си идване на това място хилавата и бледа млада Лиз едва не се разплака, докато обхождаше тези пътеки. Представяше си ужасната трагедия — цели семейства намерили смъртта си в пропастта. Дори сега, трийсет години по-късно, тя отново изпита същия ужас.
Преди шест месеца, на 1 май, семействата Ачисън и Джилеспи (познати от местния клуб) замислили да отидат на пикник в „Индиан Лийп“. С тях били Порша и една бивша ученичка на Лиз, Клер Съдърланд.
Сутринта на този ден (неделя) започнала неприятно. Точно когато Лиз и Оуен смятали да тръгват, от фирмата му се обадили, че се налага да отиде в кантората за няколко часа. Лиз била свикнала с честите му отсъствия в неделя, но се подразнила, че е зает точно този ден. Той бил работил почти всяка неделя от началото на пролетта. Двамата се скарали. Оуен надделял, но обещал да се присъедини към компанията в парка не по-късно от един и половина или два часа.
— Едва по-късно си дадох сметка какъв късмет имахме, че той постигна своето — каза тя тихо. — Ако не беше отишъл на работа… Странно нещо е съдбата.
Тя продължи да разказва. Порша, Клер и Лиз отишли с джипа на Дороти и Робърт Джилеспи — „Ланд Крузър“. Двучасовото пътуване до парка било приятно, но скоро след пристигането им Лиз се почувствала неловко, сякаш някой я наблюдавал. Докато отивала в постройката на пазача, за да се обади, й се сторило, че вижда някой да я следи от храстите. Тъй като останала с впечатлението, че в лицето има нещо познато, решила, че това е Оуен, който все пак е решил да не ходи на работа. Човекът обаче се скрил и когато телефонирала в кантората на съпруга си, той се обадил.
— Още ли не си тръгнал? — попитала разочаровано тя; вече било обяд и той не можел да стигне при тях до два.
— След петнайсет минути тръгвам — заявил. — Стигнахте ли вече?
— Току-що. В магазина за сувенири съм.
— О — засмял се Оуен, — купи ми една от онези дървени къщички. Ще я подаря на Чарли, задето ме накара да дойда днес.
Тя се подразнила, но се съгласила и затворила. Влязла в магазинчето и купила сувенира. Когато излязла и се присъединила към останалите на входа на парка, погледнала случайно назад. Сторило й се, че вижда отново онзи мъж. Толкова се стреснала, че изпуснала къщичката. Навела се да я вдигне и когато се изправила, непознатият бил изчезнал.