Въпреки това през последните две години двете се били виждали доста често и когато в петъка преди пикника Клер споменала, че майка й ще отсъства цяла неделя, Лиз не се поколебала да я покани.
На първи май излетниците се разположили на Роки Пойнт Бийч. Порша веднага отишла да тича — импровизирано десеткилометрово трасе през криволичещия каньон. Тя била истински маратонец, обясни Лиз на Колер.
— Аз също — каза лекарят.
Лиз се засмя изненадана както винаги, че хората могат да практикуват този спорт за удоволствие.
— Останахме на плажа за известно време, Дороти, Робърт, Клер и аз. Гледахме лодките. Просто разговаряхме и пиехме безалкохолно и бира. И така около половин час, докато Дороти и Робърт не започнаха да спорят.
Дороти била забравила книгата на Лиз в джипа.
— „Хамлет“ — обясни тя.
Лиз се подготвяла за изпити и била избрала тази добре позната творба.
— Ръцете ми бяха заети с нещата за пикника и Дороти каза, че ще вземе книгата. Само че забравила.
Лиз й казала да не се притеснява; и без това не й се работело. Робърт обаче скочил и заявил, че ще отиде да я вземе. Сетне Дороти направила някакъв коментар, че бил готов да направи всичко за някого, стига да носи пола. Трябвало да прозвучи като шега, предполагаше Лиз, но не станало така — Дороти успяла да обиди и Лиз, и съпруга си едновременно.
— Робърт я попита какво има предвид. Дороти махна с ръка и каза: „Просто донеси проклетата книга.“ Нещо такова. След това се пошегува, че трябвало да отиде и да се върне на бегом. „Да разкараш част от тази тлъстина. Гледайте го, растат му цици.“
Лиз се почувствала неловко заради Клер. Робърт се отдалечил тичешком, а Дороти се заела отново със списанието си.
Лиз си свалила шортите и разкопчала ризата си. Отдолу била по бански. Легнала по гръб върху един напечен камък и затворила очи, като се постарала да не заспива (следобедният сън е табу за страдащите от безсъние). Клер, която се била сприятелила с Робърт, изглежда, с нетърпение очаквала неговото завръщане. След като се забавил половин час, станала и казала, че ще иде да го потърси. Лиз изпратила момичето с поглед, докато се отдалечавало към отвесните скали. Отблъскващи и очарователни едновременно, те приличали на изгладени от времето кости. Напомняли й на пожълтелите черепи в кабинета по биология.
Лиз видяла за последен път Клер в началото на каньона на около петстотин метра от тях. След това момичето изчезнало.
— И изведнъж си казах — сподели Лиз пред Колер: — „Къде са всички? Какво става?“ Разтревожих се. Взех чантичката си и тръгнах към мястото, където се беше изгубила Клер.
Сетне забелязала нещо цветно напред. Сторило й се, че това са жълтите панталонки на Клер. Оставила Дороти сама и тръгнала бързо през каньона. Била навлязла може би стотина метра в пролома, когато забелязала кръв.
— Кръв ли?
Точно пред една пещера. Входът й бил препречен с верига, но сега стълбът на веригата бил изтръгнат и отместен. Нямала намерение да влиза. Коленичила и надникнала в прохода. Въздухът бил хладен и миришел на мокри камъни, глина и мухъл.
Тогава забелязала сянка над себе си. На броени метри зад нея се появил огромен мъж.
— Майкъл ли? — попита Колер.
Лиз кимна.
Хрубек заревал като звяр. Държал изцапан с кръв камък и крещял: „Sic semper tyrannis!“
Ричард Колер вдигна хилавата си ръка, за да я спре, и за пръв път си записа нещо.
— Не помислихте ли да потърсите охраната на парка? — поинтересува се Колер.
Лиз изведнъж се ядоса. Защо я питаше? Такива въпроси задават адвокатите и полицаите. „Не съм ли помислила да потърся охраната? О, за Бога, нима, ако можехме, нямаше да постъпваме винаги различно? Нямаше ли да изживеем живота си по съвършено друг начин? Нали точно затова времето не може да се върне — за да запазим здравия си разум.“
— Помислих, да. Но не знам, просто изпаднах в паника. Вмъкнах се в пещерата.