Той се поздрави за това мъдро умозаключение и продължи да действа — отвори вратата и влезе в кухнята, но едва след като жената приключи разговора си и отиде при печката в другия край на помещението, далеч от телефона.
С изтръпнало ухо от удара в крака на масичката Оуен Ачисън се отдалечи пълзешком от вратата и след като не откри револвера си, хвана една празна бутилка, която се търкаляше наблизо. Счупи я със силен удар в пода и вдигна острото парче като нож. Изправи се приведен и готов да посрещне врага.
Нападателят не помръдна.
Оуен изчака известно време. Накрая се изправи. Грабна револвера си от пода.
След като не долови шум от дишане или някакво друго движение, запали лампата.
В яростта си ритна вратата на стария автомат за безалкохолни.
— Мамка му!
Ключалката бе счупена — без съмнение от Хрубек — и вратата се беше отворила при разтърсването от минаващия камион. Гневът му бе толкова силен, че той едва се сдържа да не изпрати куршум в пъпа на полуголото момиче върху стария, избелял постер на вратата. Пъхна револвера в джоба си и изтича навън при джипа.
Само на стотина метра на запад отново попадна на следата, която завиваше по страничен път, водещ към частно имение. От шосето не се виждаха постройки и по площта на собствеността можеше да се съди, че собствениците на земята не са бедни. Може би отглеждаха коне. Той отново погледна пътя и забеляза, че Хрубек е излязъл встрани и се е движел през тревата. Оуен тръгна по ясната следа, оставена от лудия. Внезапно проблясване в далечината привлече вниманието му. Мълния.
За да пресече пътя на Хрубек, Оуен продължи на запад от шосето през високи, пожълтели треви, сетне зави на юг. От това място на около четиристотин метра забеляза голяма постройка. Въпреки късния час много от прозорците й светеха и й придаваха уютен вид.
Това впечатление обаче се разваляше от една обезпокоителна подробност — вратата на кухнята бе широко отворена и през нея върху покритата с чакъл площадка падаше жълтеникава светлина, сякаш някой е бързал да се махне от къщата.
„А може би — помисли си Оуен — е бързал да влезе. И все още е вътре.“
18.
Човек, който обича цветята и литературата, не може да се съмнява в съществуването на Господ. Урокът, на който Той ни учи обаче, вероятно не е толкова еднозначен. Наистина, ние виждаме чудеса всеки ден. Ала, от друга страна, Господ има цяла вселена за управляване и не намира много време за пътниците на катастрофирали влакове, за блъснати от автобуси деца или за скъпи наши приятели, убити от ненормални в някой държавен парк.
— Това — обясни Лиз на доктор Колер — беше мисълта, която така и не успявах да прогоня от съзнанието си. Месеци след убийството я повтарях практически на всеки, с когото се срещнех. Сигурна съм, че са ме мислели за луда.
Колер кимна с разбиране и се усмихна:
— Изгубили сте двама приятели. Това е ужасно. Не знаех за смъртта на момичето.
Лиз дълго време мълча, накрая рече:
— Не, не беше отразено в новините около процеса. Смъртта й бе сметната за нещастен случай.
— Мога ли да попитам…
Лиз го изгледа въпросително.
— Чухте ли някакви викове за помощ?
— В какъв смисъл?
— Мисля си за Клер. Преди да видите Майкъл и да се вмъкнете в пещерата, чухте ли я да вика?
Когато Лиз не отговори, Колер добави:
— Просто ми се струва, че ако Майкъл я е подгонил… имам предвид, той нали я е гонил?
Лиз не можеше да се досети за целта на въпроса му. След малко отговори:
— Не чух нищо. Никакви писъци.
— Защо изобщо е влязла в пещерата?
— Не знам.
— Странно е, не мислите ли? Не ви ли се струва, че ако Майкъл я беше подгонил, тя щеше да продължи напред в каньона? Последното място, където аз бих искал да остана насаме с такъв човек, е пещера.
Лиз продължи да упорства:
— Не мога да говоря от нейно име.
— Просто се чудя, Замислихте ли се за това по-късно? Млада жена, подгонена от огромен мъж като Майкъл. Би трябвало да вика за помощ.
— Може да е викала. Може да не съм я чула. Всъщност…
— Това е било близо до мястото, където сте я търсили, нали? — настоя Колер. — Както го описвате…
— Близо беше до мястото, където бях аз, да, но… — Лиз се почувства като на кръстосан разпит и се постара да запази спокойствие. — Не знам. Може би просто не съм чула нищо. Може да е викала, не си спомням. Възможно е, нали?