— Е, аз не съм като нея, Оуен — казала му веднъж тя. — Никога не съм била, съжалявам.
Когато Дороти продала къщата си и решила да се премести в Ню Джърси, не тя, а Лиз плакала на прощалното им парти.
Животът на Лиз започнал да тече между училището и оранжерията, където подрязвала цветя и се щурала като загубено дете по плочника, често с мокро от сълзи лице.
Състоянието й обаче постепенно се подобрило. За известно време взимала прозак, който карал устните и пръстите й да треперят и извиквал потресаващи сцени в съня й. Лекарството също така задълбочило безсънието й. Тя го сменила с прамелор, който бил по-лек.
И изведнъж един ден просто престанала да взима хапчетата и влязла в нормалния си ритъм.
— Не знам какво се случи. Нито кога. Но изведнъж реших, че е време да продължа живота си. И го направих.
— Предполагах, че бълнуванията на Майкъл са свързани с американската история — обясни Колер. — Особено с Гражданската война… „Sic semper tyrannis.“ Това извикал Буут, след като застрелял Линкълн.
— „Така се пада на тираните“ — преведе Лиз, вярна на учителската си професия. — Това е девизът на щата Вирджиния.
— Обърнете внимание и на споменаването на четиринайсети април. Тогава е било убийството.
— Какво общо има Линкълн?
Колер поклати глава:
— Майкъл отказваше да разговаря за халюцинациите си. Нямаше ми доверие.
— Дори на вас, неговия лекар?
— Най-вече на мен. Такава е природата на болестта му. Той е параноик. Постоянно ме обвиняваше, че се опитвам да изкопча информация от него и да го предам на ФБР и Тайните служби. Не мога да достигна до корените на халюцинациите му. Предполагам, че е нещо, свързано с Гражданската война, със смъртта на Линкълн, със заговорниците. Или с някакво събитие, свързано с убийството. Не знам.
— Защо са толкова важни тези халюцинации?
— Защото те са основата на болестта му. Те са неговото обяснение за това защо животът е толкова труден. Животът на шизофреника е едно вечно търсене на смисъла.
„А нима не се отнася за всички?“ — запита се Лиз.
— В момента това е много противоречива тема — обясни лекарят и добави, че той е нещо като ренегат в тази област.
Твърде скромно определение, помисли си тя.
— Шизофренията е физическо заболяване. Също както рака или апандисита. Трябва да се лекува с медикаменти. Никой не го оспорва. Аз обаче се различавам от повечето си колеги, защото мисля, че шизофрениците могат да се лекуват и с психотерапия.
— Не мога да си представя Хрубек легнал на дивана ви да обсъжда проблемите си от детството.
— Фройд също е бил на това мнение. Той твърдял, че шизофрениците не бива да се лекуват с психотерапия. Повечето психиатри са съгласни с него. Съвременното лечение е с „мозъчни бонбонки“ — така циниците сред нас наричат лекарствата. Принуждаваме ги да приемат действителността, учим ги да си поръчват ядене в ресторанта и да се перат сами, след това ги пускаме. Вярно е, че продължителните сеанси с пациенти като Майкъл не са правилни, но при някои видове психотерапия има резултати. Сериозно болни пациенти могат да се научат да мислят на изненадващо високо ниво. Повечето психиатри смятат, че шизофрениците просто бръщолевят несвързано. Аз мисля, че почти всичко, което казват, е смислено. Колкото повече се опитваме да преведем думите им на нашия начин на мислене, толкова по-безумни ни се виждат. Ако обаче се постараем да схванем метафоричния им смисъл, тогава вратите се отварят. Да вземем Наполеон. Това е един популярен образ за шизофреник. Аз не се опитвам да убедя пациента, че не е Наполеон. Но и не го поздравявам с „Bonjour“, когато мина покрай него в коридора. Аз се опитвам да разбера защо се мисли за император на Франция. В деветдесет процента от случаите причина съществува. Щом я узная, вече мога да започна да отключвам вратите на съзнанието му. Постигал съм удивителни резултати с пациенти и някои от тях бяха много по-зле от Майкъл. — Той мрачно добави: — Тъкмо започвах да прониквам в душата му… когато се случи това.
— Представяте го като невинна овчица.
— Той наистина е невинен. Това е най-точното определение.
„О, добрият доктор, свикнал да пробутва на хората успокоителните си обяснения — помисли си гневно Лиз. — Послушните пациенти го гледат в устата и се подчиняват безпрекословно. Нещастни семейства търсят в думите му утеха, както птичките дирят семенца. Млади, плашливи стажантки и сестри го гледат в очите.“
— Как, за Бога, можете да говорите с такава симпатия за него? — попита тя. — Той е просто една маса мускули, която си прави каквото поиска. Машина за убиване.
— Изобщо не е така. Майкъл се измъчва от неспособността да осъществи това, за което мисли, че е създаден. Този конфликт се проявява под формата на лудост за нас. За него обаче халюцинациите са най-мекият начин да си обясни защо не може да бъде като останалите хора.