— Утре сутринта съм на ваше разположение.
— Аз…
— Утре сутринта — повтори спокойно Оуен.
Полицаят задържа поглед за известно време върху лицето му, сетне бръкна в портфейла си, извади визитна картичка и му я подаде:
— Обадете ми се тогава. В девет.
Оуен не отговори.
— Разбирам ви. И аз на ваше място ще искам да тръгна още сега след него. Съветвам ви обаче да стоите настрана.
Оуен само кимна и се загледа на юг, към червеникавите отблясъци от Бойлстън. Отстъпи, за да направи място на носилката с трупа на жената. Втренчи се в тъмнозеления найлонов чувал, но всъщност пред очите му бяха кървавите букви, изрязани на гърдите й:
отмъщениЕ заВинАги
Миризмата се загуби в покрайнините на Клъвъртън.
Емил отново се суетеше, тичаше на зигзаг по шосето в търсене на следа, която просто не можеше да открие. Дори Трентън Хек, който напълно се доверяваше на кучето си, губеше надежда.
Големият проблем при следотърсачите е, че човек никога не знае как ще реагира кучето. Възможно е точно когато поднасяш предмета с миризмата на преследвания, то да надуши някой елен и когато извикаш „Търси!“, да се впусне в преследване на едрото тревопасно, минало наблизо преди часове. Кучето прави точно това, което смята, че му е заповядано, и горко на собственика, ако не го поощри с полагащото му се лакомство след залавянето на преследвания. Хек си припомни всички събития от вечерта и не видя къде може да се е заблудил Емил. „Хайде, момче — помисли си. — Имам вяра в теб. Давай.“
Емил се насочи към една пълна с вода канавка, но Хек му нареди да се върне. Хрумна му, че човек, който поставя капани, може да отрови и водата, но повече се тревожеше от естествени зарази. Той позволяваше на кучето да пие вода само у дома. (Когато колегите му се присмиваха, че поял песа си само с минерална вода, той казваше: „Добре, момчета, идете в Мексико някой път и пийте от чешмата. Вижте после как ще се почувствате. За едно куче всяко място извън дома е Мексико.“) Сега той извади голям буркан от камиона и даде на Емил да се напие до насита. После продължиха отново по следата.
Далеч на запад мълния безшумно разсече небето, заръмя. Това, предположи Хек, бе скрило миризмата. По-рано дъждът щеше да е добре дошъл, но тогава Хрубек бягаше пеша. Сега лудият караше велосипед и следата му бе коренно различна. Кучетата усещат три различни вида миризми: телесна миризма във въздуха, телесна миризма по земята и миризма на следата, която е комбинация от миризмите на смачканите растения и обувките или краката на преследвания. Вторите две се засилват с повишаване на влагата. Дъжд, силна миризма във въздуха и асфалт, който изпуска различни миризми, намаляващи чувствителността на кучешкото обоняние, е най-лошата комбинация за следотърсача.
— Хайде, слез от това проклето колело — промърмори Хек. — Не можеш ли да вървиш пеша? Като нормален човек?
Емил забави ход и се огледа. Лош знак. „Взел съм те заради носа ти, момче, не заради очите ти. По дяволите, аз виждам по-добре от теб.“
Кучето бавно навлезе в полето. Въпреки силните болки в крака Хек поведе кучето на зигзаг, описвайки големи квадрати сред тревата, бавно и с включен фенер от страх, че може да има нови капани. Емил спираше за продължително време, душеше земята, сетне вдигаше глава. Правеше няколко крачки и повтаряше тези действия. Чувството на Хек, че всичко е напразно, се засилваше с всеки изминал момент.
Сетне усети силно дърпане на каишката и се изпълни с надежда. Емил обаче отново спря, бе усетил лъжлива следа, и пак задуши земята в напразно търсене сред хилядите аромати на миризмата, която можеше вече никога да не открие.
Бащата на Майкъл Хрубек бе невзрачен и мрачен човек, който се измъчваше, като гледаше как семейството му се разпада пред очите му. Вместо да избягва дома, както би постъпил друг обаче, той се връщаше всяка вечер от магазина за дрехи, където работеше като управител на отдела за официално облекло.
Бързаше да се прибере, сякаш се страхуваше, че всяка минута забавяне ще доведе ново бедствие, заплашващо да унищожи и малкото здрав разум, останал в дома му.
Вкъщи прекарваше мъчителните часове преди лягане, като се правеше, че не забелязва хаоса около себе си. За разнообразие четеше научнопопулярни книги по психология и откъси от „Църковния молитвеник“ или (когато те не му носеха достатъчно утешение) гледаше телевизия, и по-точно предавания за пътуване и развлечения.
Тогава Майкъл бе на около двайсет и пет и вече не се надяваше да се върне в колежа. Прекарваше повечето време у дома с родителите си. В опитите си да направи сина си щастлив и най-вече да предпази съгражданите си от общуване с него, Хрубек старши редовно носеше книжки с комикси, игри, модели на оръжия от Гражданската война. Разбира се, синът му приемаше тези подаръци с огромно подозрение. Отнасяше ги в банята на горния етаж, потапяше ги във ваната, за да повреди всички вградени микрофони и сензори, след което ги прибираше в шкафа си.