Веднъж седмично разговаряше с някой лекар.
— Трябва да си взимаш лекарствата… Взимаш ли ги? Добре. Виж, ние искаме да те накараме да осъзнаеш, че страховете ти са породени от болестта, че не съществуват…
Майкъл изръмжаваше недоволно и започваше да гледа подозрително психиатъра.
След шест седмици в болницата на Хрубек бе поставена диагноза лека форма на шизофрения, неагресивен, вероятно параноичен и заедно с още осемдесет и шест пациенти беше изписан поради затваряне на едно крило от болницата вследствие на бюджетни съкращения.
Тъй като финансовата служба бе пропуснала да уведоми ръководството, че не могат да открият бащата на Майкъл, съобщението за изписване беше изпратено на фиктивен адрес във Валела, Ню Йорк. В деня на изписването един санитар остави Майкъл на стол в чакалнята и му заръча да чака родителите си да го вземат. Четири часа по-късно Майкъл каза на дежурната сестра, че иска да се сбогува с един от градинарите. Вместо на двора обаче той излезе през главния вход — и така започна дългото и мъчително пътуване, превело го през различни градове по Източното крайбрежие, през болници с добра или лоша слава, през идиличната психиатрична клиника „Тревър Хил“ и обичаната и продажна доктор Ан, през помийната яма в Купърстаун, през „Индиан Лийп“, щатската психиатрична болница на Марсден, доктор Ричард… и накрая — след толкова много километри и толкова много различни животи, до удивителното място, където се намираше в момента: зад кормилото на черен, трийсетгодишен кадилак „Купе де Вил“, носещ се с пълна скорост не към Бойлстън, а право на запад към Риджтън но шосе № 236 на повече от трийсет и четири километра от градчето. Караше и пееше:
— Кадилак, трак-трак… Трак-трак, давай пак… Войници в синьо, сиво…
Под пръстите му бялото кормило бе мокро от пот и той не спираше да си напомня кой педал е за газта и кой за спирачката. Понякога, без да иска, пресичаше осевата линия и с ужас установяваше, че е забравил в кое платно трябва да шофира. После, след като си спомнеше, забравяше накъде трябва да завърти волана, за да се върне в правилното платно, и продължаваше в английски стил, докато не се отклони бавно надясно.
Все напред и напред, с шейсет и четири километра в час при ограничение деветдесет. Той често преглъщаше тежко и изстенваше, започваше да си мърмори, най-много от всичко на света му се искаше да потъне в меката тапицерия на седалката, да закрие глава и да заспи. Само че не го правеше. Не, Майкъл седеше изпънат като войник на пост и се взираше право напред в мрака, където го чакаха въоръжените до зъби врагове.
Отмести поглед от асфалта само веднъж, за да погледне табелата с надпис РИДЖТЪН ДВАЙСЕТ И СЕДЕМ КИЛОМЕТРА, сетне отново се взря в шосето. Жадно вдиша сладката миризма на топлия въздух от парното, духащ в лицето му. Спомените му през тази ноемврийска нощ, забеляза Майкъл, не го напускаха, колкото и далече да пътуваше. И той си спомни за един следобед преди много години, когато седеше в библиотеката на болницата и си пееше една песен, написана от самия него. Спомни си как я беше повтарял, докато библиотекарката не го помоли да млъкне, и тогава продължи да си я пее, но наум, движейки беззвучно устни.
Сега, разположил се в тази луксозна черна кола, той отново я запя с цяло гърло:
Майкъл дълго се спуска с колата надолу и чувства как возилото постепенно набира скорост. Въпреки страхотното чувство от ускорението, въпреки огромната гордост от овладяването на тази машина, която само преди години би го накарала да се парализира от страх, Майкъл Хрубек неочаквано започва да плаче.
Той изпълва белите си дробове с горещ въздух, започва да хълца още по-силно, чувства влагата по бузите си. Гърлото започва да го щипе.
„Защо плача?“ — пита се той.
Няма никаква представа. Някъде дълбоко в съзнанието му обаче е скрит отговорът, че той плаче за гения, създал този изящен автомобил. Плаче за всичките тези километри, които е пропътувал тази нощ. И за неясния спомен за една жена, носеща страшно немодерна шапка върху иначе съвършената си глава.
Плаче за мъртвите и за онези, които скоро ще ги последват.
Плаче и за онова, което в момента със сигурност стои над сгъстяващите се буреносни облаци — кървавочервената луна.
„Над гроба гарги грачат, дето трупът лежи…“