След осем месеца се ожениха.
През шестте години на брака им Лиз неведнъж се беше съмнявала, че ще продължи дълго, но никога не й бе хрумвало, че краят му може да бъде причинен от изневяра. Беше си представяла по-скоро, че някой от двамата просто ще си прибере нещата и ще си тръгне — може би след като в пристъп на ярост Оуен най-после я удари, както често едва се сдържаше да не направи. Или след като тя го застави, този път без компромиси, да избира между нея и поредния уикенд в службата.
Затова неговата любовна връзка я отрезви. Отначало бе готова да се разведе и да започне самостоятелен живот. Това наистина я привличаше. Лиз Ачисън обаче не беше злопаметна и след няколко седмици вече се налагаше да си напомня, че би трябвало да му е сърдита. Това правеше идеята за самостоятелен живот все по-малко привлекателна. Освен това той се разкайваше и това й даваше странна власт над него — единствения случай, когато тя получи водещата роля в брака им.
Имаше и причини от чисто практическа гледна точка: Рут л’Оберже, която през цялото това време беше боледувала от рак, най-после почина и дъщерите й се оказаха наследнички на доста голямо състояние. Лиз не се интересуваше от финанси и разчиташе на Оуен. Бизнесът и парите все пак бяха свързани повече с неговата професия и когато той се зае с управлението на имението, двамата отново се сближиха.
Животът им стана по-лесен. Лиз си купи джипа. Както се бяха договорили сестрите, Лиз и Оуен се преместиха в Риджтън в голямата къща с оранжерията на сънищата им, а Порша наследи фирмата. Оуен си накупи ризи от „Брукс Брадърс“ и скъпи ловни пушки. Отиде на подводен риболов във Флорида и на лов в Канада. И продължи да пътува по работа. Лиз обаче бе сигурна, че вече ще й бъде верен. Защото, размишляваше тя, на Оуен очевидно му харесваше да бъде богат, а парите и недвижимата собственост бяха на нейно име.
Затова, когато тази нощ — след като научиха за бягството на Хрубек — Оуен се изправи пред нея въоръжен с черната си пушка, зад ловната страст в очите му Лиз видя желанието му най-после да премахне пораженията, причинени от неговата небрежност.
„Е, благословен да си, Оуен, за тази мисия — помисли си Лиз, докато облепваше последните прозорци. — Усилията ти са оценени. Но все пак побързай да се прибереш у дома.“
Вятърът се засилваше. Един порив накара дъждовните капки да затрополят с такава сила от северната страна на покрива на оранжерията, че дъхът й секна.
Време беше да тръгват.
— Порша! Хайде да вървим.
— Имам още два прозореца.
— Остави ги.
Младата жена се появи след минута. Лиз я огледа и с изненада установи, че в работни дрехи двете със сестра си страшно си приличат.
— Какво? — попита Порша, щом забеляза погледа й.
— Нищо. Готова ли си?
Лиз й подаде един жълт дъждобран и навлече своя.
Порша преметна раницата си през рамо. Лиз взе куфара си и кимна към вратата. Излязоха в дъжда, който вече валеше равномерно. Внезапен порив събори спортната шапка от главата на Порша. Тя изкрещя от изненада и се спусна да я вземе, докато сестра й заключваше задния вход. След това двете отидоха на мястото за паркиране на колите по мократа алея.
Лиз се обърна и погледна към къщата. С облепените прозорци и старите, изкорубени дъски колониалната постройка имаше вид на изоставена. Тъкмо оглеждаше оранжерията, когато чу гласа на сестра си:
— Какво е това? Тя се обърна.
— Боже мой!
Пред тях се простираше кално море, повече от педя дълбоко, покриващо половината от паркинга и запълващо гаража.
Те нагазиха в студената тиня и се взряха в езерото. Поддала бе не тяхната защитна стена, а торбите при кея — за които Оуен твърдеше, че били натрупани стабилно и високо. Водата ги беше съборила и сега се изливаше в канавката зад гаража. С вълни и водовъртежи пороят нахлуваше в двора.
— Какво ще правим? — изкрещя Порша.
Въпреки бързото течение водата прииждаше съвсем безшумно.
Нямаше какво толкова да направят, реши Лиз. Водата преливаше през пет-шестметрова пробойна — прекалено широка, за да я запълнят. Освен това гаражът се намираше в ниската част на имението. Ако нивото на езерото не се вдигнеше много, къщата и паркингът щяха да са в безопасност.
— Тръгваме — заяви тя.
— Аз нямам нищо против.
Влязоха в гаража и се качиха в колата. Лиз пъхна ключовете в стартера. Изчака — тревожеше се, че водата е предизвикала късо съединение на акумулатора или е повредила стартера. Погледна Порша и завъртя ключа. Двигателят равномерно забръмча. Тя внимателно изкара автомобила на заден ход от наводнения гараж.