— Значи, че някой шибаняк й е пръснал мозъка — идва шепнешком злобният отговор. — Ти ли беше?
— Тя получи сърдечен удар.
Майкъл примигва няколко пъти, опитва се да проумее казаното. Накрая горчиво се усмихва.
— Тя ме е изоставила.
Започва да кима, сякаш облекчен от дългоочаквана лоша вест.
— Новият ти лекар е Стаили Уилямс — продължава успокоително посетителят му. — Той е прекрасен психиатър. Учил е в Харвард и е специализирал в НИДЗ. Националният институт за душевно здраве. Какво ще кажеш за тези препоръки, Майкъл? Много умен човек, ще ти хареса. Той ще…
Лекарят успява да се наведе точно навреме, за да избегне стола, който се разбива в стената зад него. Изскача в коридора. Тежката дъбова врата задържа Майкъл за десетина секунди, след това той я разбива и се втурва из болницата, за да търси своята доктор Ан. Счупва ръката на един санитар, който се опитва да го обуздае, и накрая се налага да го хванат с мрежа като звяр, метод от деветнайсети век, използван в «Тревър Хил» само веднъж.“
Една седмица по-късно, след като неговата закрилница и лекарка е вече мъртва, Майкъл Хрубек заедно с единствените му лични вещи — четка за зъби, дрехи и няколко книги по история на САЩ — е прехвърлен в държавна психиатрична болница.
Животът му отново бил на път да се превърне в безкрайна поредица от време за хапчета, време за хапване и време за шокване. И така щяло да стане, ако след два часа престой в чакалнята на новата си болница, временно забравен, той не почувствал някакво безпокойство и не излязъл през главния вход. Махнал за сбогом на неколцина непознати пациенти и санитари и се измъкнал от заведението, за да не се върне никога повече.
Доктор Ричард Колер забеляза, че това изчезване е било точно преди четиринайсет месеца; следващият официален документ за Майкъл Хрубек бе доклад за арест, написан на първи май от несигурната ръка на полицая, охраняващ държавния парк „Индиан Лийп“.
Психиатърът остави папката на Ан Мълър и взе тефтерчето с бележките, които бе нахвърлил в дома на Лиз Ачисън. Преди да ги прочете обаче, той се загледа в едрите капки, които барабаняха по предното му стъкло, и се запита колко още ще се наложи да чака.
21.
— Къде намери това?
„Под леглото, на едно дърво, между краката на Мона Стона…“
Питър Гримс не отговори и за негово най-голямо облекчение директорът на болницата сякаш забрави въпроса си.
— Боже мили! Той е във връзка с Психиатричното управление от месеци. Три шибани месеца! И виж всичко това. Виж!
Адлър изглеждаше по-изненадан от обема на документите, изписани от Ричард Колер, отколкото от съдържанието им.
Гримс забеляза, че шефът му докосва листовете с неохота, сякаш се опасява да не остави отпечатъци. Това вероятно бе само плод на въображението му, но младият лекар започна да се чувства изключително неловко — най-вече защото идеята му се струваше добра и той съжали, че не му е хрумнала по-рано, преди да остави доказателства за намесата си върху документите.
Адлър вдигна поглед и за да му попречи да зададе отново въпроса си, Гримс зачете от най-горния лист:
— „Уважаеми доктор Колер. По отношение на предложението ви от трийсети септември тази година имаме честта да ви уведомим, че финансовият отдел на Щатското управление за психично здраве по принцип се съгласи да финансира вашата програма за лечение на няколко пациенти в рамките, очертани от вас в споменатия проект…“
— Проклет да е — възкликна Адлър с такава злоба, че Гримс продължи да чете, за да не му даде възможност за повече коментари.
— „Одобрихме предварителна сума от 1,7 милиона долара, която да покрие финансовите ви нужди през първата година на програмата ви. Средствата ще бъдат отпуснати на държавната система за психично здраве, за да се избегне необходимостта от публично обсъждане.“
Спря, за да вземе следващия лист, при което Адлър повтори „избегне“ с такъв глас, сякаш тази дума се беше превърнала във фиксидея. Гримс зачете последния параграф:
— „Това писмо потвърждава одобрението на проекта ви от Съвета на лекарите към Щатското управление за психично здраве след разглеждане на материалите по шестте случая, на които се основава програмата ви (Алънтън, Грош, Хрубек, Макмилан, Грийн, Ивенески). Представители на съвета ще се свържат лично с вас във връзка с насрочването на дата за презентация на вашите изследвания…“
Адлър удари листовете, които държеше, в бюрото и Гримс реши, че макар параноята му по отношение на пръстовите отпечатъци вероятно да е пресилена, директорът би трябвало да е малко по-внимателен. Ако Колер забележи смачкани листове, може да подаде жалба с подозрение в кражба — при което на Гримс най-вероятно щеше му да се наложи да свидетелства. Преди половин час асистентът на директора бе извикал раздразнителния портиер от славянски произход, за да отключи кабинета на Колер. Гримс не се сети да го отпрати и не забеляза, че дребният, но набит мъж е застанал на самата врата и наблюдава развеселено трескавото му тършуваме.