— И ми донеси едно копие. Какво има?
— Аз просто… Проблемът не е просто в достъпа, нали?
— Добре, къде е проблемът? — изсумтя подигравателно Адлър и това едва не накара Гримс да го нарече надут глупак, което щеше да доведе до уволнението му.
— Колер провежда психотерапия. Това е накарало Хрубек да избяга. Това ще му изкопае гроба.
Хитра идея, замисли се Адлър. Допускането на Хрубек в района на моргата беше преди всичко грешка на санитарите. Те не бяха забелязали скритите му хапчета и се бяха отнесли небрежно с трупа на Калахан. Грехът на Колер обаче, както изтъкваше Гримс, бе значително по-сериозен. Той по някакъв начин бе събудил желанието на Хрубек да избяга. Средствата бяха много важни. Тези фантазии сигурно бяха заровени много дълбоко в съзнанието на Хрубек — или по-скоро потиснати благодарение на лечението. Кой каквото ще да казва, но опитите при плъхове с електричество и храна са красноречив пример. Ами да, да погледнем само младия Гримс…
Все пак, размишляваше директорът на болницата, обясняването на грешките на Колер пред обикновените хора щеше да се окаже трудно — ако Хрубек намушка някой полицай или изнасили момиче, простите хора щяха да искат прости отговори. Той благодари на Гримс за остроумната идея и добави:
— Нека все пак да спрем вниманието върху безпрепятствения достъп. Докато се разберат нещата, Колер ще бъде изкупителна жертва за всички и няма да е толкова важно какво точно е направил.
И асистентът му, доволен от похвалата, веднага кимна.
— И не изпадай в прекалени подробности. Да се съсредоточим върху фактите. Кажи, че заради програмата на Колер Хрубек е имал безпрепятствен достъп до хладилната стая, моргата и товарната рампа. Никой друг криминално проявен от Отделение 403 няма такъв достъп. Това е вярно, нали?
Да, Гримс го потвърди.
— Ако не беше включен в програмата, той никога нямаше да избяга. Sine qua non.
— Така ли да кажа?
— Е, не точно „sine qua non“, разбира се. Знаеш какво имам предвид, нали? Виждаш ли общата картина? И не споменавай името на Колер. Поне не в началото. Старай се да изглеждаш загрижен за… нали знаеш?
— Репутацията му?
— Добре. Да, за репутацията му.
Единственият работещ механик тази вечер беше в Роунвил, на около трийсет и четири километра на запад по шосе № 236. Той се подсмихна и отговори, че има аварийна кола, но докато намери някого и той пристигне в Рижтън, щели да минат поне четири-пет часа.
— Вече получихме три обаждания само от тази част на окръга, а хората ми отидоха да вземат някаква катастрофирала кола от главния път в Пътнам Вали. Има ранени. Голяма бъркотия. Адска нощ. Просто адска нощ. И така, да ви запиша ли?
— Не, благодаря — отвърна Лиз и затвори.
След това се обади в риджтънското шерифство.
— Добър вечер, госпожо Ачисън — поздрави я с уважение диспечерката.
Дъщеря й беше в класа на Лиз; родителите се обръщаха към нея официално, като учениците.
— Как понасяте бурята тази нощ? Сериозна работа, а?
— Справяме се. Кажи, Пег, Стан наблизо ли е?
— Не, тук няма жива душа. Всички са навън. Дори Фред Бъртхолдър, той е пипнал грип, не го пожелавам на никого. Рок концертът не е отменен, както трябваше да направят. Можете ли да повярвате? Толкова много младежи са заседнали по пътищата. Страшна бъркотия.
— Някакви новини за Хрубек от Марсденската болница?
— Кой е този?
— Избягалият тази нощ.
— О, той ли? Стан се обади в щатската полиция точно преди да излезе. Прехвърлил се в Масачузетс.
— Хрубек? В Масачузетс?
— Да.
— Сигурна ли си?
— Проследили го до границата на щата и се наложило нашите хора да се откажат от преследването. Оставили го на масачузетската полиция. Тамошните момчета са големи специалисти в издирването на бегълци, въпреки че нямат никакво чувство за хумор. Така казва Стан.
— А те?… Намерили ли са го?
— Не знам. Бурята ще стигне до тях след около час, час и половина, така че не вярвам гоненето на психари да им е приоритет, но това е мое мнение. Може да приемат работата насериозно. Знаете ли, госпожо Ачисън, все се каня да говоря с вас за онази четворка минус, която сте писали на Ейми.
— Може ли да го оставим за следващата седмица, Пег?
— Разбира се. Просто Ърв я подготвя толкова усилено и й чете постоянно. Разбира той от литература, и не каква да е. Прочете „Последния мохикан“ дори преди да го филмират.
— Може ли следващата седмица?
— Добре, добре. Лека нощ, госпожо Ачисън.
Лиз затвори и отиде при Порша, която пиеше кока-кола на малката покрита веранда пред кухнята. Те не използваха много често това помещение. Слънцето никога не го огряваше и гледката към двора и езерото бе закрита от висока хвойна.