— Нека поне ви дам няколко служители от сигурността, флотска капитана — каза магистратата. — Да извършите арест съвсем сама сред толкова много валскааиани... малко помощ ще ви дойде добре.
— Няма нужда — отговорих. — Помощ няма да ми трябва, а за сигурността ми не се тревожете.
Магистратата примигна и се намръщи едва доловимо.
— Да, флотска капитана, изглежда, наистина не се нуждаете от помощ.
Отидох до общежитието пеша, макар Фосиф да ми предложи наземния автомобил. Слънцето залязваше и нивите бяха празни. Сградата беше притихнала, навън нямаше хора, никакво движение. Все едно беше изоставена. Но аз знаех, че не е така, значи всички се бяха прибрали вътре. Стояха вътре и очакваха посещение — Фосиф, планетарната служба за сигурност, районната магистрата. Воини. Със сигурност бяха нащрек.
Когато се приближих достатъчно, отворих уста и запях:
Аз съм войната,
тъй алчна, тъй гладна за песни.
Изяла съм хиляди и те преливат,
преливат от устата ми,
литват на воля отчаяни.
Входната врата се отвори. На прага стоеше същата онази, която бе стояла на пост и бе изпяла тези думи, докато аз правех сутрешния си крос покрай работниците на нивата. Усмихнах се, направих няколко крачки към нея и се поклоних.
— Нямах търпение да ви поздравя за това — казах ѝ на делсиг. — Чудесна преработка. На момента ли съчинихте новия текст, или бяхте мислили за това предварително? Питам само от любопитство — и в двата случая е впечатляващо.
— Беше просто песен, радчаи — отвърна тя. Радчаи означаваше „граждана“, но в устата на валскааиана и казано на делсиг беше завоалирана обида. Обида, която лесно би могла да отрече, защото в крайна сметка използваше общоприетото обръщение.
Махнах с ръка.
— Търся Куетер, моля. Да поговорим, нищо повече. Сама съм.
Погледът ѝ се стрелна над рамото ми, макар несъмнено да ме бе наблюдавала и да знаеше, че съм дошла сама. После се обърна мълчаливо и влезе в сградата. Влязох след нея и затворих вратата.
Не срещнахме никого по пътя към кухнята в дъното на общежитието. Кухнята беше голяма колкото кухнята в къщата на Фосиф, но с това приликите свършваха. Вместо грейнало от чистота помещение с редици фризери, консервиращи шкафове и посуда, тази кухня беше наполовина празна — само няколко печки и мивка. Купчина смачкани дрехи в единия ъгъл, избелели и лекьосани, несъмнено останки от основния пакет облекло, който се полагаше на полските работници, след като по-доброто е било сортирано и преправено по мярка. Покрай едната стена имаше редица варели, пълни — предположих — с нещо ферментиращо. Шест работници седяха около една маса и пиеха бира. Пос- товата ме покани с жест да вляза, после си тръгна все така мълчаливо.
Една от седящите около масата бе възрастната персона, която ме бе заговорила в деня на пристигането ни. Онази, която бе сменила в движение избраната песен, след като видя, че сме в траур.
— Добър вечер, Дядо — казах ѝ и се поклоних. Познавах Валскаай добре и бях до голяма степен сигурна, че съм уцелила с избора на род — неизбежен, когато говориш делсиг.
Тя задържа погледа си върху мен десетина секунди, после отпи от бирата си.
— Какво искате, радчаи? — попита накрая. Макар да бях сигурна, че знае защо съм тук.
— Надявах се да говоря с Куетер, Дядо, моля. — Дядо не отговори на молбата ми, поне не веднага. След се- кунда-две се обърна към персоната вляво от себе си.
— Племеннице, помоли Куетер да дойде при нас.
Племенницата се поколеба, стори ми се, че иска да възрази, но накрая реши друго, макар очевидно да но беше доволна от решението си. Стана и излезе от кухнята, без да каже и дума.
Дядо махна към освободилия се стол.
— Седнете, воина. — Седнах. Никоя на масата не поглеждаше към мен. Подозирах, че ако Дядо им бе казал да излязат, щяха с радост да му угодят. — Ако се съди по акцента ви, воина — каза Дядо, — научили сте делсиг във Вестрис Кор.
Така е — отвърнах. — Прекарах доста време там. Както и в район Суримто.
— Аз съм от Еф — каза Дядо с любезен тон, сякаш сме седнали на раздумка. — Никога не съм ходил във Вестрис Кор. Нито в Суримто. Сигурно е много различно сега, когато там се разпореждате вие, радчаите.
— Да, в някои отношения несъмнено е различно. Самата аз отдавна не съм била там.
Куетер можеше да избяга или да откаже поканата. Идването ми тук можеше да се окаже напразно.
— Колко валскааиани убихте, докато бяхте там, радчаи? — Въпросът не дойде от Дядо, а от друга, чиито гняв и негодувание бяха надвили страха ѝ от мен.