Веднага след като пристигна ремонтният екип, совалката бе свободна да се оттегли от дупката, която беше пробила в купола. Наредих курс към „Милостта на Калр“. Не беше нужно медицинската служба на станцията да знае подробности, а и служителите ѝ си имаха достатъчно работа с проблеми, причинени или усложнени от липсата на гравитация, която не можеше да бъде включена отново, преди течът в езерото да бъде отстранен. А и откровено казано, исках да се върна на кораба, пък било то и за кратко.
Медиката искаше да ме затвори някъде, където да ми се мръщи на воля и да ми казва да не ставам без нейно разрешение, а аз нямах нищо против да ѝ угодя, за ден поне. Затова Сейварден дойде да ми докладва в лазарета, където се излежавах на една койка и пиех чай.
— Като в старите времена — каза Сейварден с усмивка. Усмихната, но напрегната. Чакаше какво ще ѝ кажа сега, когато нещата бяха по-спокойни.
— Да — казах и отпих от чая. Определено не беше „Рибна щерка“. Добре.
— Нашата Тизаруат здравата са я натупали — подхвърли Сейварден, за да запълни мълчанието. Тизаруат лежеше до нас, зад завеса, наглеждана от Бо Девет, която имаше изрични нареждания да не оставя лейтенантата си сама и за секунда. Ребрата ѝ още не бяха зараснали и медиката я бе включила към апарат, докато реши какво още би могла да направи за нея.
— Къде ѝ е бил умът — да напада второстепенен с изключена броня!
— Опита се да привлече огъня му, така че аз да стрелям, преди второстепенният да е застрелял земедела Баснааид. Имаше късмет, че „Мечът на Атагарис“ не я застреля от упор. — Явно „Мечът на Атагарис“ се бе стреснал от смъртта на преводача Длик повече, отколкото си бях представяла. Или пък не е искал да убива офицера без изрична заповед.
— Земедела Баснааид значи? — попита Сейварден. Опитът ѝ с невръстните лейтенанти може и да не беше голям колкото моя, но не беше и малък. — Някакъв интерес от другата страна има ли? Или именно липсата му е предизвикала самоубийственото ѝ поведение и сълзите след това? — Вдигнах вежда и тя продължи: — Чак сега си давам сметка колко бебета лейтенанти са плакали на рамото ти през годините.
Сълзите на Сейварден нито веднъж не бяха мокрили униформените ми куртки, докато бях кораб.
— Да не би да ревнуваш?
— Май да. Когато бях на седемнайсет, по-скоро бих си отрязала ръката, отколкото да покажа някаква слабост. — Също когато беше на двайсет и седем и на трийсет и седем. — Сега съжалявам.
— Всичко това е в миналото. „Мечът на Атагарис“ призна, че капитана Хетнис е продавала транспортирани на някоя оттатък Призрачния портал. — Губернатора Жиарод се беше изпуснала по каква задача съм отпратила „Милостта на Калр“.
— Но на коя? — попита Сейварден, смръщила вежди и искрено озадачена. — Според „Мечът на Атагарис“ Хетнис е смятала, че си има работа с лордата на Радч. Но ако отвъд Призрачния портал наистина е другата лорда на Радч, защо кротува, защо още не е предприела нищо?
— Защото не тя е отвъд Призрачния портал — казах аз. — Онзи чаен сервиз... ти не си го виждала, но той е истинска антика, на три хиляди години, ако не и повече. И категорично е нотайски. Името на собственицата е отстранено внимателно. Той е бил заплащането, което Хетнис е получила за транспортираните. А и онази снабдителна совалка? Дето уж била само отломки, но „Мечът на Атагарис“ промени курса си, за да я прибере?
— Имаше петно от изгаряне на мястото, където би трябвало да личи името на кораба ѝ. — Видяла бе връзката, но още не виждаше цялата картина. — В капсулата няма нищо обаче. Намерихме я на борда на „Мечът на Атагарис“.
— Не е била празна, когато „Мечът на Атагарис“ я е прибрал, това ти го гарантирам. — Сигурна бях, че е имало нещо — или някоя — вътре. — Онази капсула също е на приблизително три хиляди години. Очевидно е, че от другата страна на портала има кораб. Нотайски кораб, по-стар и от самата Анаандер Мианаай.
— Но, Брек — възрази Сейварден, — всички нотайски кораби са били унищожени. Дори онези, които са били лоялни, отдавна са свалени от въоръжение. А Атоек е много далеч от местата на онези древни сражения.
— Не всички са били унищожени. — Сейварден отвори уста да възрази, но аз я спрях с жест. — Някои са избягали. Което, като си помислиш, често ни показват в развлекателните програми, раздуто до драматични величини. Но извън това всички вярват, че онези кораби отдавна са мъртви, защото нямат екипажи, които да се грижат за поддръжката им. Ами ако един от тях е избягал в Призрачната система? Ами ако е намерил начин да се снабдява с второстепенни? Спомни си какво каза „Мечът на Атагарис“ — че Хетнис търгувала с някаква, която приличала на ичана, но говорела на висок радчайски. А преди анексирането атоеките продавали задлъжнели ичана на роботърговци извън системата.