Наскоро бе имала повод да промени мнението си.
— Когато стигнем на Атоек — предположи тя, — при сестрата на лейтенанта Оун, ти ще се озовеш твърде близо до тази точка на пречупване.
Не беше толкова просто. Но...
— В общи линии.
— Брек — каза тя. Вероятно в знак, че държи да говори с мен като с Брек, а не с мен като с флотската капитана. — Има нещо, което не разбирам. Онзи ден лордата на Радч каза, че не можела да направи така, че ИИ-тата винаги и безпрекословно да ѝ се подчиняват, защото умовете им били твърде сложни.
— Да. — Беше го казала. В момент, когато ги притискаха други, по-неотложни проблеми, и нямаше време да задълбаят в този въпрос.
— Но корабите наистина обичат хората. Тоест определени хора. — По някаква причина изреченото я притесни, изправи я на нокти и тя посегна да отпие от чая си с надежда да прикрие тази своя реакция. После внимателно остави красивата чаша на масата. — И точно това е точката на пречупване, нали? Тоест би могла да бъде. Защо просто не направи така, че всички кораби да обичат нея?
— Защото и това би било потенциална точка на пречупване — казах аз и тя ме погледна неразбиращо, свъси- ла вежди. — Ти как избираш кого да обичаш? Случайно?
Сейварден примигна озадачено.
— Какво?
— На случаен принцип ли обичаш? Все едно вадиш късмети от кутия? Който извадиш, него обичаш? Или определени хора притежават нещо, което ги прави възможни обекти на любовта ти?
— Ами... мисля, че разбирам накъде биеш. — Остави вилицата си заедно с недокоснатото парченце риба. — Да, така мисля. Но не виждам какво общо има това със...
— Ако даден човек притежава нещо, което го прави възможен обект на любовта ти, какво ще стане, ако това нещо се промени? И вече не е същият човек, не докрай?
- Предполагам — каза тя бавно и замислено, — предполагам, че истинската любов не се пречупва пред нищо. — За радчаите „истинската любов“ не беше само романтичната любов между партньори, нито обичта между дете и родитела. „Истинска любов“ можеше да съществува между патрон и клиент. Всъщност очакваше се да съществува, на теория. — Така де — продължи Сейварден, необяснимо смутена, — представи си родителите ти да спрат да те обичат. — Свъси отново вежди. Заля я нова вълна от тревога. — Ти би ли могла да спреш да обичаш лейтенанта Оун?
— Ако — отвърнах, след като сдъвках и глътнах хапка от закуската, — се беше превърнала в нещо различно от себе си. — Сейварден продължи да излъчва неразбиране. — Коя е Анаандер Мианаай?
И тогава Сейварден разбра, досетих се по силното смущение, което долових в нея.
— Дори самата тя не е сигурна, нали — продължих аз. — Раздвоена е. Или разтроена и така нататък. А дори да не беше това раздвоение, за три хиляди години Мианаай неизбежно се е променила. Всички се променяме, освен мъртвите. Доколко може да се промени един човек и пак да е същият? И как би могла да предскаже колко ще се е променила след хиляда години и какво може да предизвика разрив в резултат на промяната? Много по-лесно е да използваш нещо друго. Дълг, да речем. Лоялност към една идея.
— Правда — каза Сейварден с пълно съзнание за иронията. Правдата бе част от предишното ми име. — Приличие. Полза.
Последното, ползата, беше най-хлъзгавото понятие.
— Всяко от тях би свършило работа — казах. — Остава да следиш кои офицери се превръщат във фаворити на корабите, така че да не предизвикаш излишен конфликт. Или за да използваш тази симпатия в своя полза.
— Разбирам — каза Сейварден и се зае мълчаливо с остатъка от вечерята си.
Когато се нахранихме, а Калр Пет се върна да от- сервира и да ни налее още чай, преди да излезе отново, Сейварден каза:
— Флотска капитана. — Значи щяхме да говорим по работа. Знаех за каква работа ще говорим. Воините от Амаат и Етрепа вече бяха видели Бо да търкат и лъскат отчаяно много след като смяната им беше свършила, да разглобяват кранове, да вдигат решетки, да оглеждат всеки милиметър, всяка цепнатина и дупчица в поверената им част от кораба. Когато дойде да поеме дежурството от Сейварден, лейтенанта Екалу я бе задържала за миг, събрала смелост да каже няколко думи. „Не искам да засегна никого... Но дали не бихте споменали на госпожата...“ Сейварден се беше объркала, отчасти от акцента на Екалу, отчасти задето лейтенантата беше използвала „госпожа" вместо „флотска капитана“, отломка от дните на Екалу като Амаат Едно, от навика на този екипаж да се изразява по начин, който да не привлича вниманието на капитаната. Ала най-вече, оказа се, смутена от намека, че може да се засегне. Екалу така се беше притеснила, че не намери думи да изрази мислите си.