— Не мислиш ли — каза ми Сейварден, наясно, без съмнение, че е твърде вероятно да знам за разговора ѝ с Екалу в командната зала, — че си твърде сурова с Ти- заруат? — Мълчах и тя очевидно усети, че съм в лошо настроение, че по някаква причина тази тема не е безопасна. Пое си дъх и продължи упорито: — Напоследък все си ядосана за нещо.
Вдигнах вежда.
— Напоследък? — Чашата ми с чай стоеше недокосната пред мен.
Сейварден посегна към своята.
— Не беше толкова гневна за няколко дни. Може би защото беше ранена, не знам. Но сега пак си гневна. Мисля, че знам защо, и едва ли мога да те виня, но...
— Мислиш, че си го изкарвам на лейтенанта Тизаруат. — Която не исках да виждам в момента. Нямаше да погледна. Две от нейните Бо лъскаха вътрешността на совалката, за която отговаряха — една от единствените две совалки на „Милостта на Калр“, защото третата я бях съсипала миналата седмица. От време на време коментираха, с недомлъвки и многоточия, колко несправедливо се отнасям към тях и как съм вдигнала мерника на тяхната лейтенанта.
— Ти познаваш отлично всички места и кьошета, които една воина може да си спести при поддръжката, но откъде би могла да ги знае Тизаруат?
— Тя така или иначе носи отговорност за декадата си.
— Със същото основание би могла да порицаеш и мен — изтъкна Сейварден и отпи отново от чая си. — Би трябвало да знам за тези пропуски, но не знаех. Моите второстепенни винаги се грижеха за тези неща, без да им го казвам изрично. Защото знаеха, че това влиза в задълженията им. На Аатр циците, Екалу би трябвало да знае най-добре от всички ни за кои дреболии екипажът си затваря очите. С което не искам да я критикувам, разбери. Но и тя, и аз, носим някаква вина за пропуските в поддръжката, за което с пълно основание би могла да ни порицаеш. Защо реши да смъмриш Тизаруат, а не някоя от нас? — Не исках да се впускам в обяснения, затова не казах нищо, само посегнах да взема чашата си и отпих. — Признавам — продължи Сейварден, — че момичето не се представя в най-добра светлина. Не знае къде да си дене ръцете и краката, само рови в чинията си. И постоянно изпуска разни неща — вече счупи две чаши от сервиза на декадната стая. И е толкова... толкова мрачна. Очаквам всеки момент да заяви, че не я разбираме. Къде ѝ е бил умът на лордата? — Имаше предвид Анаандер Мианаай, лордата на Радч. — Толкова ли не можеше да ни прати някоя друга? Само Тизаруат ли е била на разположение?
— Вероятно. — От тази мисъл само се ядосах още повече. — Помниш ли когато самата ти беше новоизлюпена лейтенанта, бебе?
Тя остави бързо чашата си на масата, изглеждаше искрено ужасена.
— Моля те, не ми казвай, че съм била такава.
— Не, не такава. Ти беше тромава и ужасна по свой начин.
С ейварден изсумтя, развеселена и притеснена едновременно.
— И все пак. — Отново стана сериозна. И внезапно се вбеси, сетила се за онова, което бе искала да ми каже от самото начало. Нещо, което я плашеше дори повече от перспективата да ме обвини, че се отнасям несправедливо към лейтенанта Тизаруат. — Брек, целият екипаж си мисли, че ти коленича.
— Да. — Вече знаех това, разбира се. — Макар да не разбирам докрай защо. Калр Пет отлично знае, че никога не си идвала в леглото ми.
— Е... Като цяло, екипажът смята, че не се справям добре със... с този си дълг. Оставила съм те да се възстановиш на спокойствие от раните си и това е съвсем нормално, но вече е трябвало да ти помогна да... ами, да ти помогна да се освободиш от онова, което те тормози. Така смятат и са прави. — Отпи отново от чая. Преглътна. — О, боже, гледаш ме. Това винаги е лош знак.
— Съжалявам, че те притесних.
— О, не си ме притеснила — излъга тя. А после добави, вече по-близо до истината: — Е, притеснена съм, но не защото другите си мислят така за мен. Този разговор е... Брек, ти ме намери преди колко... преди година? И за цялото това време не съм те виждала да... тоест, когато ти беше... — Замълча. Реших, че се бои да не сбърка с избора на думи. Кожата ѝ беше твърде тъмна и не ѝ личеше кога се изчервява, но долових лека промяна в телесната ѝ температура. — Тоест, знам, че си била второстепенен. Че си второстепенен. А корабите не... тоест, знам, че второстепенните могат да...
— Могат — казах. — И ти го знаеш от личен опит.
— Да — побърза да каже тя, вече сериозно смутена. — Но никога не ми е хрумвало, че един второстепенен може да го иска.