Помълчах секунда-две, дадох ѝ време да помисли над думите си. После казах:
— Второстепенните са човешки тела, но също са част от кораба. Корабът усеща всичко, което усещат второстепенните. Защото са едно. Е, различните тела са различни. Усещат по различен начин вкуса на храната, да речем, и не винаги искат едно и също, но като цяло, средностатистически, да, и с това съм се занимавала, за онези тела, които имаха нужда от него. И аз, като всички други, мразя неудобствата. Правех каквото мога за комфорта на своите второстепенни.
— Май така и не съм го забелязала.
— Не се е очаквало да го забележиш. — Добре беше да приключим с това. — Така или иначе, в общия случай корабите не си търсят партньори. Те сами са си партньори. Поне корабите с второстепенни. — Махнах, в знак че заключението от аргумента ми е очевидно и не е нужно да го обличам в думи. Не добавих, че корабите не копнеят за романтични партньори. За капитани —да. За лейтенанти. Но не и за любовници.
— Е — каза след миг Сейварден, — но вече нямаш други тела, с които да го правиш. — Млъкна. Явно я бе споходила неочаквана мисъл. — Чудя се какво ли е било... Да си с повече от едно тяло?
На този въпрос нямаше да ѝ отговоря.
— Малко съм изненадана, че чак сега се сещаш за това. — Но само малко. Познавах Сейварден добре и не очаквах да си е задавала сериозни въпроси за мислите и чувствата на своя кораб. А и не беше от онези офицери, които развиваха неприятната мания, гравитираща около второстепенните и секса.
— И когато ти отнемат второстепенните — каза тя след кратко ужасено мълчание, — сигурно е като да ти отрежат части от тялото. Без да ги заменят с нови.
Бих могла да кажа: „Попитай кораба“. Но „Милостта на Калр“ вероятно не би искал да отговори на този въпрос.
— Казвали са ми, че чувството е подобно — отвърнах. С равен глас.
— Брек — продължи Сейварден,- когато бях лейтенанта, преди. — Имаше предвид преди хиляда години, когато беше лейтенанта в екипажа на „Правдата на Торен”, моя лейтенанта. — Обръщала ли съм изобщо внимание на някого? Или съм била втренчена единствено в собствения си пъп?
Замислих се над гамата от правдиви отговори, които бих могла да дам, някои по-малко дипломатични от други, и накрая казах:
— Случвало се е.
Без да съм го поискала, „Милостта на Калр“ ми показа войнишката столова, където Амаат на Сейварден разчистваха след себе си. Амаат Едно каза:
— Това са заповеди, граждани. Лейтенантата го каза.
Чуха се няколко шумни въздишки.
— Сега цяла нощ няма да ми излезе от главата — оплака се една от воините.
В собствената ми каюта Сейварден каза умърлушено:
— Дано поне сега съм по-поносима.
В столовата Амаат Едно отвори уста и запя, предпазливо и с половин тон по-ниско:
— Всичко се върти... — Останалите се присъединиха, без желание и ентусиазъм. Смутени. — ... всичко се върти. Планетата обикаля около слънцето, всичко се върти.
— Да — казах аз на Сейварден. — Малко по-поносима.
Бо се бяха справили отлично с всички поставени им задачи. Цялата декада се беше строила като по конец в столовата, нито мускул не трепваше по лицата им, яките и маншетите им бяха като подравнени с линийка, дори лейтенанта Тизаруат съумяваше да излъчи сурова безучастност. Отвътре беше друго нещо — все още го имаше старото напрежение и лекото гадене, а и не бе спала, откакто я събудих вчера. Воините от декадата ѝ излъчваха вълна на колективно негодувание, комбинирано с предизвикателство и гордост — в крайна сметка бяха свършили много работа през последния ден, при това я бяха свършили добре, предвид обстоятелствата. Редно бе да изразя задоволството си и те чакаха да го направя, надяваха се да го чуят от мен и бяха готови да се почувстват низвергнати, ако не го направех.
Заслужаваха да се гордеят със себе си. Лейтенанта Тизаруат обаче, предвид настоящите обстоятелства, не заслужаваше тях.
— Добра работа, Бо — казах аз и бях възнаградена с изблик на изтощена гордост и облекчение от воините пред себе си. — Продължавайте в същия дух. — После добавих остро: — Лейтенанта, последвайте ме. — Обърнах се, излязох от столовата и тръгнах към каютата си. Казах мълчаливо на кораба: — Кажи на Калр, че не искам да ме безпокоят. — Постарах се да не мисля пряко за причината, иначе пак щях да се ядосам. Е, вече бях ядосана, но щях да се ядосам още повече. Дори желанието ми за движение изпращаше сигнали до мускулите, миниатюрни импулси, които корабът можеше да разчете. Които аз можех да разчета, когато корабът ми ги показваше у други. На теория само аз на борда на „Милостта на Калр“ можех да разчитам тези данни по този начин. На теория. Но нямаше да мисля за това сега. Влязох в каютата си, вратата се отвори пред мен, без да съм го поискала изрично. Войната Калр, която дежуреше в покоите ми, се поклони и си тръгна, заобикаляйки лейтенанта Тизаруат, която бе спряла на прага.