— Влезте, лейтенанта — казах със спокоен глас. Наистина спокоен. Бях ядосана, да, но пък аз винаги съм ядосана, значи да съм ядосана е нормално. В поведението ми нямаше нищо, което да притесни онези, които ме виждат. Лейтенанта Тизаруат направи още няколко крачки навътре в стаята. — Успяхте ли да поспите? — попитах я.
— Малко, капитана. — Изненадала я бях. Беше много уморена и не мислеше ясно. Освен това още ѝ се гадеше и се чувстваше унила. Нивата на адреналина ѝ все така бяха по-високи от нормалното. Добре.
И зле. Много зле. Направо ужасно.
— Хранихте ли се?
— Аз не... — Примигна. Опитваше се да обмисли въпроса ми. — Нямах много време, флотска капитана. — Дишането ѝ сякаш се поуспокои. Мускулите на гърлото ѝ се отпуснаха едва доловимо.
Без да мисля какво правя, се задвижих с максималната си скорост — а при мен това означава наистина бързо. Стиснах я за яката, блъснах я силно назад и я опрях в зелено-лилавата стена. Притиснах я там, с извит над пейката гръбнак.
И видях каквото търсех. Само за миг. За част от секундата общото униние на лейтенанта Тизаруат прерасна в див ужас. Нивата на адреналин и кортизол удариха тавана. И там, в главата ѝ, нещо проблесна почти недоловимо, като призрак почти — импланти, които не би трябвало да са там и които след частица от мига изчезнаха.
Импланти на второстепенен сегмент.
Пак. Ударих силно главата ѝ в стената. Тя изписка и аз отново го видях, дълбокия ѝ ужас и онези импланти, които нямаха място в човешки мозък, но се намираха в нейния... после нишките им изчезнаха както преди.
— Пусни „Милостта на Калр“ или ще те удуша с голи ръце.
— Не бихте го направили — простена тя.
Което ми показа, че не мисли ясно. Ако беше с ума си, Анаандер Мианаай не би се усъмнила и за секунда какво бих могла да направя. Стегнах хватката си. Лейтенантата започна да се плъзга надолу по стената към пейката, но аз я държах за гърлото, притисках трахеята ѝ, Тя сграбчи отчаяно китките ми. Не можеше да диша. Десет секунди, плюс минус, да направи каквото ѝ бях казала, или да умре.
— Пусни кораба ми — повторих със спокоен глас. Съвсем спокоен.
Данните, които получавах от нея, просветнаха отново, имплантите се очертаха ясно, мъчителното гадене и дивият ужас бяха толкова силни, че едва не се сгънах на две от съпричастие към страха ѝ, Пуснах я, изправих се, а тя се срина на твърдата пейка, кашляше, давеше се и се опитваше да повърне несъществуващото съдържание на стомаха си.
— Кораб — казах аз.
— Тя отмени всички заповеди — каза „Милостта на Калр“ в ухото ми. — Съжалявам, капитана.
— Нищо не си можел да направиш. — Всички радчайски бойни кораби имаха вградени кодове за достъп, които позволяваха на Анаандер Мианаай да ги контролира. „Милостта на Калр“ не правеше изключение. Имах късмет, че корабът не проявяваше ентусиазъм да следва заповедите ѝ с все точките и запетаите, не бе направил никакво усилие да коригира малките пропуски и грешки в тях. Ако корабът наистина бе искал да съдейства на Анаандер Мианаай в измамата, със сигурност щеше да успее и да ме заблуди.
— Анаандер Мианаай, лорда на Радч — казах на разтрепераната лейтенанта, на бебето, което седеше пред мен. — Наистина ли мислеше, че няма да се усетя?
— Риск винаги има — прошепна тя и изтри устата си с ръкав.
— Ти поемаш само рискове, за които си се готвила в продължение на десетилетия, на векове дори — казах аз. Зарязала бях всякакви преструвки, говорех с равния си глас на второстепенен. — Всички твои части са части от теб още от раждането ти. Или от по-рано дори. Никога не си била един човек, а после изведнъж са натикали импланти на второстепенен в мозъка ти. Не е приятно, нали?
— Знаех, че не е. — Вече контролираше по-добре дишането си, спряла бе да се дави. Но гласът ѝ звучеше като хриплив шепот.
— Знаела си. И си смятала, че ще имаш достъп до лекарства, които да ти помогнат, докато свикнеш с им- плантите. Можела си лично да ги вземеш от лазарета и после да използваш кодовете си за достъп, така че корабът да прикрие следите ти.
— Но ти ме надхитри — каза тя, все така нещастна, забила поглед в омърляната пейка. — Признавам.
— Ти сама се надхитри. Не си разполагала със стандартен комплект импланти за второстепенен. — Вече близо сто години производството на второстепенни беше забранено със закон. Ако не броим телата, които вече бяха оборудвани и чакаха в пашкули, а те почти без изключение бяха складирани в трюмовете на войскови кораби клас „Правда“. А нито един такъв кораб не се намираше близо до Палата Омоу. — Наложило се е да моделираш оборудването, което използваш за самата себе си. А човешкият мозък е сложно нещо. Не би имало проблем, ако е трябвало да бърникаш в собствения си мозък, него ти познаваш отлично. Но работата е там, че не си можела да използваш някое от собствените си тела, първо, защото не разполагаш с излишни напоследък, и второ, защото аз бих те изритала през въздушния шлюз веднага щом минем през портала. Значи е трябвало да използваш чуждо тяло. Само че оборудването, с което си разполагала, е направено специално за твоя мозък, по негови „размери“. А не си имала време да направиш тестове. С колко си разполагала, една седмица? Или по-малко дори. Какво стана, отвлече детето, натика жици в мозъка му и го изхвърли на доковете? — Тизаруат беше пропуснала чая с братовчедата на майка си в онзи ден, не бе отговаряла и на съобщенията. — Дори хардуерът да е отличен и медиката да е опитна, пак не винаги се получава. Както ти, без съмнение, знаеш.