— Не, не! — опита се да извика Анаандер Мианаай, но не ѝ се получи, гласът ѝ беше гъгнив и без сила.
— Коя е направила това? — попита медиката. Явно все още се опитваше да открие някакъв смисъл в ситуацията.
— Наистина ли смятате, че това е най-важният въпрос в момента? — А и лесно можеше да се досети за отговора, ако се замислеше. Само една би могла да направи това. Само една би го направила.
— Медика — каза Тизаруат, зарязала опитите си да махне каишите. Гласът ѝ все още звучеше хрипливо и безсилно. — Аз съм Анаандер Мианаай, лордата на Радч. Арестувай флотската капитана, освободи ме и ми дай лекарствата, от които имам нужда.
— Прекалявате, лейтенанта — казах аз и се обърнах към медиката. — Дадох ви заповед, медика. — Сега, когато бяхме в изолацията на порталното пространство, моята дума беше закон. Нямаше значение какви са заповедите ми, нямаше значение дали са незаконни или несправедливи. Една капитана може и да бъде изправена на съд за една или друга спорна заповед, но екипажът ѝ със сигурност би бил екзекутиран, ако дръзне да не се подчини на същата тази заповед. Това беше централен факт в живота на радчайската воина, макар че рядко се стигаше до реални демонстрации. И никоя на борда на „Милостта на Калр“ не би могла да го забрави. Нисем Птем, чието име се споменаваше всеки ден на кораба по моя изрична заповед, е била воина като тях, екзекутирана, задето отказала да убие невинни по висшестояща заповед. Никоя на борда на моя кораб не би могла да забрави за нея, нито да забрави защо е умряла. Или че съм избрала точно нейното име да бъде споменавано ежедневно, като да е покойница от собственото ми семейство или от екипажа на този кораб. Всичко това не би могло да убегне на медиката в момента.
Ясно виждах колебанието ѝ, силната ѝ тревога. Тизаруат изпитваше болка, силно страдание, а ако нещо можеше искрено да разстрои и разгневи медиката, това бе страдание, което тя не може да облекчи. Заповедта ми можеше да се интерпретира като брутална принуда под заплахата от екзекуция, но също така ѝ даваше отлично извинение да направи необходимото и тя много скоро щеше да стигне до този извод.
— Медика — изграчи Тизаруат, подновила опитите си да разхлаби каишите.
Поставих едната си ръка в черна ръкавица на гърлото ѝ, Без натиск, само като напомняне.
— Медика — казах спокойно. — Без значение коя е тя и без значение за коя се представя, поставянето на имплантите е било незаконно и напълно несправедливо от самото начало. И неуспешно освен това. Виждала съм го преди, минала съм през него лично. Състоянието ѝ няма да се подобри, късмет ще е, ако не се влоши всъщност. Лекарствата ще я облекчат за известно време, но няма да решат проблема. Само едно нещо може да го реши. — Две неща. Но в някои отношения двете бяха едно, поне що се отнасяше до този фрагмент на Анаандер Мианаа ѝ.
Медиката бе изправена пред два еднакво неприемливи варианта и само миниатюрният шанс да помогне на пациентата си можеше да наклони везните в едната посока. И аз видях как ги накланя.
— Аз никога... Флотска капитана, нямам никакъв опит с тази процедура. — Полагаше неимоверни усилия да контролира гласа си. Никога не беше работила с второстепенни, аз бях първият, появил се в лазарета и. И докато ме лекуваше, медиката бе следвала указанията на кораба.
А аз съвсем не бях типичният второстепенен.
— Малцина имат нужния опит. Слагането на имплантите е рутинна процедура, но лично аз не познавам нито една, която да ги е вадила. И със сигурност не знам за такава, която се е опитала да опази живота и здравето на пациентата си след като ги е извадила. Сигурна съм обаче, че ще се справите. Корабът знае какво трябва да се направи. — „Милостта на Калр“ уверяваше медиката в същото, едновременно с мен. — Аз също ще помогна.
Медиката погледна към Тизаруат — не, към Анаан- дер Мианаай, — вързана за кушетката, затворила очи, зарязала опитите си да се освободи от каишите. После погледна към мен и каза:
— Упойка.
— О, не. Трябва да е будна по време на процедурата. Но не се тревожете, преди малко едва не я удуших. Няма да крещи твърде много.
Когато най-сетне приключихме и Тизаруат се отпусна в безсъзнание, дрогирана с максималната безопасна доза седативи, медиката трепереше, и не само от изтощение. И двете бяхме пропуснали обяда и вечерята, а воините от декада Бо, уморени и все по-разтрево- жени, току минаваха покрай лазарета, кога поединично, кога по две и по три в група и с все по-измислени претексти. Корабът отказваше да отговаря на въпроси какво става.
— Тя ще се върне ли? — попита медиката, права и разтреперана, докато аз почиствах и прибирах инструментите. — Тизаруат тоест? Ще се върне ли като Тизаруат, или?...