— Не. — Затворих кутията и я прибрах в чекмеджето ѝ, — Тизаруат е умряла още щом са сложили тези неща в главата ѝ, — „Те“. Всъщност Анаандер Мианаай най- вероятно бе извършила процедурата сама.
— Та тя е дете. На седемнайсет години! Как е възможно някоя да... — Не довърши. Поклати глава, сякаш още не ѝ се вярваше, макар че го беше видяла със собствените си очи и часове наред бе бърникала в главата на младата лейтенанта.
— Бях на същата възраст, когато ми сложиха имплантите — изтъкнах аз. Е, не точно аз, а това тяло, последното, което ми беше останало. — Малко по-млада дори. — Премълчах, че медиката не бе реагирала толкова бурно, когато докараха мен в лазарета ѝ, Че очевидно имаше разлика дали се касае за граждана, или за някакъв нецивилизован победен враг.
Самата тя очевидно не долавяше разликата или пък бе толкова дълбоко смутена, че трудно контролираше реакциите си.
— И коя е тя сега?
— Добър въпрос. — Прибрах и последните инструменти. — Ще трябва сама да реши това.
— Ами ако решението ѝ не ви хареса? — Умна беше медиката. Добре би било да е на моя страна.
— Това — отвърнах аз и придружих думите си с жест, все едно хвърлям ежедневните личби, — ще стане по волята на Амаат. Починете си. Калр ще ви донесат вечерята в каютата ви. След като се нахраните и поспите, нещата ще изглеждат по-добре.
— Наистина? — попита тя. С горчивина и предизвикателство.
- Е, не непременно — признах аз. — Но винаги е по- лесно да се справиш с трудна ситуация на пълен стомах и с бистра глава.
4
В каютата ми Калр Пет, смутена от днешните събития, но иначе с обичайната си безизразна физиономия, беше сервирала вечерята ми — паница скел и термос вода, порцион от столовата на обикновените воини. Подозирах, че идеята е била на кораба, но не попитах. Нямах нищо против скела, можех да го ям постоянно, на закуска, обяд и вечеря, но си замълчах — новината, че нямам нищо против да мина на такава диета би разстроила Пет, и то не само защото би я лишила от възможността да си отмъква по някой деликатес, което се явява високо ценена привилегия на онези воини, които сервират на капитаната или на офицерите в декадната стая.
Докато аз се хранех, останалите без офицера воини Бо лъскаха умърлушено и мълчаливо своята част от коридорите. Коридорите още бяха чисти след вчерашното търкане, но поддръжката им беше част от ежедневните задължения на декадата и не биваше да се пренебрегва. Воините бяха уморени и тревожни. Ако се съдеше по малкото разменени реплики, общото мнение гласеше, че съм се отнесла към лейтенанта Тизаруат толкова зле, че тя се е разболяла. Чух ги да мърморят, че „и тази е същата като предишната“. Внимаваха да не споменават имена, разбира се.
Бо Едно, старшата на декадата, провери работата им и докладва на кораба, че са готови. А после, само с пръсти, добави:
— Кораб.
— Бо Едно — каза „Милостта на Калр“. Корабът познаваше отлично войната, чул бе мърморенето ѝ отначало докра ѝ. — Отнесете въпросите си към флотската капитана.
Бо Едно вече се бе отбила в лазарета — няма и пет минути, след като аз се бях прибрала в каютата си—и медиката ѝ беше казала същото. А корабът я насочваше към мен вече за трети път. И въпреки това Бо Едно се колебаеше. Според правилника на флота сега, когато лейтенанта Тизаруат беше в безсъзнание, а аз не бях посочила офицера, която да я замести, Бо Едно автоматично ставаше командир на декадата. Следователно имаше правото и дори задължението да се обръща към мен за информация и инструкции.
Второстепенните бяха част от своя кораб. Често се наблюдаваше смътното и парадоксално усещане, че всяка декада има своя полуидентичност, но тя съществуваше успоредно с безспорния и неотменим факт, че всеки второстепенен е само част от нещо по-голямо, само ръце и крака—и глас — на кораба. Никой второстепенен никога не би дръзнал да задава въпроси на капитаната, нито би обезпокоил офицера от екипажа с проблеми от лично естество.
Екипажът на „Милостта на Калр“ се състоеше от хора. Но последната му капитана беше изисквала тези хора да се държат максимално като второстепенни. Дори когато воините от собствената ѝ декада се обръщали към нея, го правели така, както би го направил корабът. Сякаш нямали свои лични грижи или желания. И този отколешен навик, изглежда, караше Бо Едно да се колебае. Сигурно би могла да се обърне към друга лейтенанта с молба тя да говори с мен, но Сейварден беше на вахта, а лейтенанта Екалу спеше.
В каютата си в лилаво и зелено аз тъкмо дояждах скела си. Казах на Пет: