Ала чаят бе единственото нещо, което радчаите свързваха неразривно с цивилизования живот. А аз отлично знаех какво е да си на кораб, пълен с второстепенни. Не изпитвах нужда да го имитирам.
— Няма защо, Бо. Свободна си.
Тя се поклони отново и си тръгна. Докато вратата се затваряше след нея, корабът каза в ухото ми:
— Това мина добре.
Следващите два дни лейтенанта Тизаруат прекара на легло в миниатюрната си каюта. Корабът ѝ пускаше забавни програми от библиотеката си, все леки неща с много песни, ту весели, ту любовни, и задължително с щастлив кра ѝ. Тизаруат ги гледаше спокойна и безучастна, би гледала серия от трагедии със същото спокойствие, предвид седативите, които медиката ѝ даваше с цел да стабилизира настроението ѝ, Воините от декада Бо се суетяха около нея, изпъваха завивките ѝ, носеха ѝ чай, Бо Девет дори ѝ забърка някакъв кекс в кухничката на декадната стая. Предположенията относно естеството на болестта ѝ — за която вече не виняха мен — нямаха кра ѝ. Накрая воините стигнаха до заключението, че е била подложена на жесток разпит, преди да я назначат при нас. Или — по-малко вероятно, но все пак възможно, — че е станала жертва на зле проведено обучение. Понякога, когато се налагаше граждана да усвои голям обем информация, тя можеше да отиде в някой медицински център и да го направи под въздействието на лекарства — същите лекарства, които се използваха при разпити и при тестовете за пригодност. Или при превъзпитанието, тема, която повечето благовъзпитани радчаи предпочитаха да не повдигат. И четирите процедури — разпитите, обучението, тестовете за пригодност и превъзпитанието — се извършваха от специално подготвени за целта медици, които знаеха какво правят. Макар че никоя на борда на кораба не би го изрекла на глас, във всеки разговор за лейтенанта Тизаруат присъстваше мълчаливото подозрение, че лейтенантата прилича на човек, който наскоро е претърпял превъзпитание. Фактът, че двете с медиката бяхме действали по спешност и без външна помощ — без да поискаме такава дори от воините Калр — и че мълчахме като риби за случилото се, също наливаше масло във версията, че става въпрос за превъзпитание. От друга страна, преминалите през превъзпитание нямаха право да служат в армията, което отхвърляше и тази версия.
Но каквото и да бе станало, вината не беше на лейтенанта Тизаруат. Нито моя. И всички посрещнаха това с облекчение. На следващия ден седях в каютата си и пиех чай — пак от розова чаша, явно все още не се класирах за най-хубавия ни сервиз — в компанията на Сей- варден. Желанието ѝ да ме попита за случилото се с Тизаруат беше повече от осезаемо, но вместо това тя каза:
— Мислех си за онова, което ми каза преди. Че никога не съм те виждала да... тоест... — Замълча, осъзнала, предположих, че изречението няма да доведе до нищо добро. — Офицерите си имат свои каюти, така че това не е проблем, но дори не се бях замисляла дали моите Амаат... така де, тук няма къде да се усамотиш, нали така, няма къде да отидат, ако поискат да... Тоест...
Всъщност имаше доста подходящи за целта места, включително няколко складови помещения, совалките (макар че липсата на гравитация в совалките създаваше проблеми от друго естество), а за най-отчаяните — дори под масата във войнишката столова. Ала Сейварден винаги бе имала своя каюта, затова не знаеше за тези места.
— Сигурно е добре, че си задаваш тези въпроси — казах аз. — Но по-добре остави своите Амаат да запазят малкото достойнство, което им се полага. — Отпих от чая и добавих: — Изглежда, доста мислиш за секс напоследък. Радвам се, че не си привикала някоя от своите Амаат. — Нямаше да е първата офицера на този кораб, която прибягва до това.
— Мисълта не ми е чужда — отвърна Сейварден и лицето ѝ пламна още повече. — Но после се сетих какво би казала ти.
— Медиката не е твой тип, струва ми се. — Всъщност подозирах, че медиката не проявява никакъв интерес към секса по принцип.—Лейтенанта Тизаруат е възмладичка, а в момента не ѝ е до това. Какво ще кажеш за Екалу? — Ека- лу не би ѝ отказала, сигурна бях. Вече ѝ бе хвърлила око, но аристократичната външност и старомодният акцент на Сейварден колкото я привличаха, толкова я и плашеха.
— Не искам да я обидя.
— Защото си с по-висок чин от нея? Един вид да не ѝ се натрапиш като на подчинена? — Сейварден кимна в знак на съгласие. — Фактът, че мислиш за това по този начин, е обиден сам по себе си, не смяташ ли?