— Повече или по-малко — измърмори до мен капитана Хетнис.
— Добре познавам валскааианската музика — признах аз, без да ѝ обръщам внимание. — Вашите работници делсиг ли говорят?
Фосиф се намръщи.
— Ами да, флотска капитана. Едно е сигурно — радчайски почти не говорят.
Системата Валскаай имаше обитаема планета с умерен климат, да не споменавам десетките станции и луни. Делсиг беше езикът, който една валскаай трябваше да знае, ако иска да върти бизнес извън периметъра на собствения си дом, но това още не означаваше, че всички валскааиани го знаят.
— Запазили ли са хоровата си традиция?
— Донякъде, флотска капитана — отговори Целар. — Също така импровизират многогласно изпълнение на песни, които са научили след идването си тук. Сещате се, монотонен трети глас, паралелни гласове през терца, много примитивно. И не твърде интересно.
— Защото не е автентично? — предположих аз.
— Ами да — потвърди станционна администратора Целар.
— Лично аз не държа на автентичността.
— Както вече споменахте, вкусът ви е широкообхватен — каза с усмивка станционна администратора Целар.
Вдигнах приборите си в знак на потвърждение.
— А внесли ли са от своята писана музика? — На някои места във Валскаай и най-вече в районите, където делсиг беше първи език, хоровите общества бяха важна социална институция и почти всички образовани хора изучаваха нотопис и солфеж. — За да не се ограничават до примитивни и безинтересни паралелни гласове? — Вложих в гласа си минимална доза сарказъм.
— Слава на Амаат, флотска капитана! — включи се граждана Фосиф. — Та тези хора трудно ще вържат и три думи на радчайски. Трудно мога да си ги представя как сядат и се учат да разчитат ноти.
— Може пък това да им запълни времето — каза Рогд, която досега седеше мълчаливо и се усмихваше неискрено. — Да учат ноти, вместо да създават проблеми.
— Е, колкото до това — каза Фосиф, — ако питате мен, най-много проблеми ни създават образованите самири. Почти всичките ни надзиратели са самири, флотска капитана. Интелигентни хора, общо взето. И послушни повечето, но винаги се намират една-две, и ако ги оставиш тези една-две да се съберат и да си шушукат, към тях задължително се лепват и други и докато мигнеш, всички работници в плантацията по- щуряват. Последно се случи преди колко, петнайсет- двайсет години. Работниците в пет различни плантации просто седнаха на земята и отказаха да берат ча ѝ. Седнаха, представете си! Ние, разбира се, им спряхме храната, понеже не си изпълняваха задълженията. Но когато си на планета, това е безпредметно. Всяка, дето не ѝ се работи, все ще намери нещо за ядене, я па полето, я в гората.
— Е, този начин да си осигуриш прехрана все пак не е толкова лесен, колкото се опитваше да внуши граждана Фосиф.
— И сте внесли работници отдругаде?
— Беше по средата на сезона, флотска капитана, тъкмо прибирахме реколтата — каза граждана Фосиф. — И всичките ми съседи срещаха същите затруднения. Но накрая прибрахме самирските им водачи, наказахме ги и работниците постепенно започнаха да се връщат.
Толкова много въпроси можех да задам.
— А оплакванията на работниците?
— Оплаквания! — възмути се Фосиф. — Нямаха такива. Нищо основателно поне. Добре си живеят, повярвайте ми. Понякога ми се иска аз да изляза и да бера ча ѝ.
— Ще останете ли тук, флотска капитана? — попита губернатора Жиарод. — Или ще се върнете на кораба си?
— Отседнала съм в Долната градина — казах аз.
Моментално се спусна пълно мълчание, не се чуваше дори звън на прибори по порцелана. Дори слугите, които сервираха нови блюда на масата, застинаха. Бебето под масата дъвчеше с наслада поредното парченце захаросан плод.
После Рогд се засмя.
— Какво пък, защо не? Онези мръсни животни не биха дръзнали да притеснят вас, нали така? — Макар досега да демонстрираше завидно самообладание, този път презрението стигна до гласа ѝ, Такива като нея бях срещала и преди, многократно. Много малко от тях ставаха добри офицери, и то едва след като научеха някои трудни уроци. За други дори това се оказваше недостатъчно.
— Стига, Рогд — смъмри я майка ѝ, но доста меко. Всъщност никоя от присъстващите не изглеждаше изненадана или смутена от думите на Рогд. Фосиф се обърна към мен. — Рогд и приятелите ѝ обичат да ходят в Долната градина и да пият. Сто пъти съм ѝ казвала, че не е безопасно.
— Не е безопасно? — попитах аз. — Наистина?
— Там има джебчии — каза станционна администратора Целар.
— Туристи! — възкликна Рогд. — Те искат да бъдат преджобени. Точно затова ходят там. А после реват на службата за сигурност. — Махна презрително с ръка. Ръкавиците ѝ бяха сини. — Това е част от забавлението. Иначе щяха да внимават повече.