— Губернатора Жиарод се намръщи. Наясно бях, че на пръв поглед думите ми нямат смисъл. — Преди двайсет и осем дни, на Палата Омоу, вътрешните разногласия прераснаха в открит конфликт. Самата лорда на Радч блокира всички изходящи сигнали от палатата в опит да скрие конфликта от останалите свои части. Не успя и сега тази информация пътува през радчайския космос на път към останалите палати. — Тези дни трябваше да стигне до Палата Ирей, най-отдалечената от Омоу. — На самата Омоу конфликтът изглежда решен.
Видимото изумление на губернатора Жиарод растеше с всяка следваща моя дума.
— В чия полза?
— В полза на Анаандер Мианаай, разбира се. На коя друга? Всички ние се намираме в невъзможна ситуация. Която и фракция да подкрепим, все ще сме виновни в държавна измяна.
— Резултатът би бил същият — кимна губернатората, ако не подкрепим никоя от фракциите.
— Именно. — Отдъхнах си облекчено. Губернатората имаше остър ум. — Междувременно фракциите в бойния флот — също „отгледани“ от Анаандер Мианаай в желанието ѝ да си осигури предимство, ако се стигне до открити бойни действия, — вече се сражават. Една от фракциите е започнала да атакува портали. Именно по тази причина, макар комуникационните канали с Палата Омоу да са възстановени, вие все още нямате достъп до тях. Някъде по маршрута на всяко изпратено съобщение има разрушен портал. — Или поне по маршрутите, по които информацията пътуваше сравнително бързо, а не с месеци.
— Но в портала Храд-Омоу имаше десетки кораби! За осемнайсет от тях все още не знаем нищо! Как е възможно да...
— Подозирам, че е поредният опит да се скрие информация. Или да се затрудни придвижването между системите за всички кораби освен за бойните. И не ги интересува особено колко граждани ще загинат междувременно.
— Не мога да... Не мога да повярвам.
Но беше вярно.
— Станцията несъмнено ви е уведомила за правомощията ми. Поемам командването на всички бойни ресурси в системата, имам заповеди да подсигуря безопасността на гражданите тук. Нося и друга заповед — да забраня всички пътувания през порталите в обозримото бъдеще.
— Кой е издал тази заповед?
— Лордата на Радч.
— Коя от тях? — Не казах нищо. Губернатората вдигна ръце в знак, че се предава. — А това... този спор, който има със себе си?
— Мога да ви кажа какво ми каза тя. Мога да ви кажа и какво мисля аз по въпроса. Извън това... — Разклатих ръка в знак на несигурност и двусмислие. Губернатора Жиарод чакаше мълчаливо. — Спусъкът, точката на пречупване е било унищожаването на гарседдаите. — Губернатората примижа едва доловимо. Никоя не обичаше да говори за това, за времето, когато Анаандер Мианаай в пристъп на дива ярост бе наредила унищожаването на цяла слънчева система. Макар че оттогава бяха минали хиляда години и ставаше все по-лесно да се забрави, много по-лесно отпреди. — Как реагираш, след като си направила нещо такова?
— Надявам се никога да не направя нещо такова — каза губернатора Жиарод.
— Животът е непредсказуем — казах аз — и не винаги се оказваме хората, за които се мислим. И ако сме родени с лош късмет, научаваме за това несъответствие точно в такива моменти, в най-висша степен критични. Когато се случи нещо такова, имаш два варианта на избор. — Е, може да бяха и повече, но анализираш ли ги внимателно, всички се свеждат до въпросните два. — Можеш да признаеш грешката си и да решиш никога да не я повториш, или да си затвориш очите пред истината и да хвърлиш всичките си усилия и ресурси да докажеш сама на себе си, че си постъпила правилно и с радост би го направила отново.
— Да. Да, права сте. Но онова с Гарседд се е случило преди хиляда години. Достатъчно време да стигнеш до единия или до другия избор. Ако ме бяхте попитали преди последните събития, бих казала, че милордата е избрала първия вариант. Без, разбира се, да признава публично грешката си.
— Е, явно е било по-сложно от това — отвърнах. — Според мен вече са били налице други проблеми, които събитията на Гарседд са изострили. Какви са били проблемите мога само да гадая. Едно е сигурно: лордата на Радч не би могла да се разширява безкра ѝ. — Но ако спре разширяването, какво да прави с всичките си кораби и второстепенни воини? И с офицерите? Запазването им би било скъпо и безпредметно. Разпускането им би поставило в риск от външни нападения системите по периферията на Радч. Външни нападения или вътрешни бунтове. — Мисля, че лордата на Радч е била изправена не само пред вътрешната си съпротива да признае допусната грешка, но и пред неспособността си да приеме, че в крайна сметка е смъртна.