Губернатора Жиарод седеше и мислеше над думите ми — мълча цели двайсет и четири секунди.
— Тази мисъл не ми харесва, флотска капитана. Ако ме бяхте попитали преди десетина минути, щях да ви кажа, че лордата на Радч е практически безсмъртна. И как иначе? Постоянно отглежда нови тела, които да заместят остаряващите, как би могла да умре? — Още три секунди намръщено мълчание. — И ако тя умре, какво ще стане с Радч?
— Не мисля, че е наша работа да се занимаваме с неща отвъд непосредствената ситуация на Атоек. — Това като нищо можеше да се окаже най-опасното, което можех да кажа в момента, в зависимост от политическите симпатии на губернатората. — Заповедите ми се отнасят единствено до безопасността на тази система.
— А ако бяха други? — Губернатора Жиарод не беше глупава. — Ако някоя друга част на милордата ви е заповядала да заемете едната или другата страна, или да използвате тази система по начин, който ще ѝ даде предимство?- Не отговорих. — Както и да постъпите, от определена гледна точка постъпката ви ще е измяна, бунт, така че със същия успех можете да постъпите според собствените си желания, правилно ли разбирам?
— Нещо такова — съгласих се. — Но иначе наистина имам заповеди.
Тя тръсна глава, сякаш да избистри ума си.
— Но какво друго може да се направи? Нали не мислите, че има... че има външна намеса?
Този въпрос вече ми бе угнетяващо познат.
— Пресгер не се нуждаят от толкова сложен и под- молен план, за да унищожат Радч. А да не забравяме и договора, който, доколкото разбирам, те вземат много на сериозно.
— Те не използват думи, нали? Видът им, начинът им на мислене са коренно различни от нашите. Как е възможно думата „договор" да означава нещо за тях? Как е възможно някакво споразумение, съгласие, да е гаранция за каквото и да било?
— Пресгер наблизо ли са? Представляват ли потенциална заплаха?
Губернатората свъси леко чело. По някаква причина въпросът я тревожеше. Може би защото я плашеше самата мисъл, че пресгер са близо.
— Понякога минават през Прид пресгер на път към Палата Цур. — Прид пресгер беше на няколко портала оттук, наблизо само доколкото ти трябва месец да стигнеш дотам, а не година или повече. — Според договора на територията на Радч могат да пътуват само през портали. Но...
— Договорът не е сключен с Радч — изтъкнах аз. — А с всички хора, с всички представители на нашия вид. — Това, изглежда, озадачи губернатора Жиарод, и нищо чудно. За повечето радчаи хора бяха те, радчаите, а всички други бяха... нещо друго. — Тоест за договора е без значение дали Анаандер Мианаай съществува, или не. Той е в сила и ще продължава да бъде в сила дори тя да изчезне от сцената. — В продължение на повече от хиляда години преди договора пресгер бяха спирали човешки кораби. Нападали бяха човешки станции. И ги бяха разглобявали — с все екипажите, пътниците и обитателите. Без друга видима причина освен за забавление. И никоя не бе намерила начин да ги спре. Бяха прекратили нападенията си сами, заради договора. И мисълта за пресгер все още вледеняваше немалко хора. Включително, изглежда, губернатора Жиарод. — Освен ако нямате някакво конкретно основание, мисля, че няма причина да се тревожим за тях в момента.
— Да, да, разбира се, права сте. — Ала изглеждаше все така напрегната.
— Произвеждаме ли достатъчно храна за цялата система?
— Определено. Макар че внасяме някои луксозни стоки — арак например, който произвеждаме в минимални количества, и други неща. Също и немалка част от медицинските консумативи. Това може да се окаже проблем.
— Не произвеждате ли корективи?
— Произвеждаме, но малки количества. И не от всички видове.
Това действително би могло да се окаже проблем, но в по-далечно бъдеще.
— Ще видим дали може да се направи нещо по този въпрос. Междувременно предлагам да продължите по същия начин като досега — запазвате спокойствие и с общи усилия пазим реда. Хората трябва да бъдат уведомени, че затворените портали няма да бъдат отворени в обозримото бъдеще, а през останалите е прекалено опасно да се пътува.
— На граждана Фосиф това няма да ѝ хареса! Нито на другите плантатори. До края на месеца ще се натрупат тонове първокачествен ръчно бран чай „Рибна щерка“, който няма къде да отиде. И това е само продукцията на Фосиф.
— Е — казах с усмивка. — Поне ще пием отличен ча ѝ.
Беше твърде късно да се отбия в дома на граждана Баснааид, без да наруша всички правила на доброто възпитание. А и имаше неща, които държах да знам и които не се съдържаха в информацията, която бях получила на Палата Омоу. Политическите процеси отпреди анексиранията се смятаха за несъществени, с пристигането си цивилизацията заличаваше старите държавни граници. Отломките от старите политически режими — езиците, да речем, и изкуствата — понякога биваха запазени като музейни сбирки, но никога не влизаха в официалните архиви. Погледната отвън, система Атоек приличаше на всяка друга радчайска система. Дисциплинирана. Изцяло цивилизована. Погледната отвътре, беше друга — стига да не си затваряш очите, разбира се. Винаги е въпрос на деликатен баланс между привидния пълен успех на анексирането и необходимостта да се изправиш лице в лице с на вид дребните неща, с които анексирането не се е справило чак толкова успешно, и един от начините да поддържаш този баланс е да си затваряш очите за онова, което не се налага да видиш.