Цялата градина беше замислена с едничката цел внезапно разкрилата се гледка на езерото и водопада да бъде възможно най-красива и драматична, зрелищен финал, след като пътеката надолу ти е позволила да зърнеш тук-там водната шир през клоните на дърветата, а водата се е спускала като намек по ручейчета и малки езерца. И наистина беше драматично. И толкова много вода на открито... на станциите големите количества вода обикновено се съхраняваха в резервоари с няколко отделения, така че при теч пробитото отделение да бъде запечатано лесно. И ако нещо се случи с гравитацията, резервоарите да бъдат затворени без бавене, преди водата да се е изляла от тях. Зачудих се колко ли е дълбоко това езеро, стъпих на разумно предположение и направих няколко бързи сметки, които показаха, че ако стане гаф с изолацията, резултатът ще е катастрофален за нивата отдолу. Какво ли, запитах се, са сложили отдолу архитектите на станцията...
Разбира се. Долната градина.
Човек в зелен комбинезон стоеше до колене във водата в единия край на ивицата лилии и бъркаше под повърхността. Не беше Баснааид. Съсредоточена върху задачата си да намеря Баснааид Елминг, едва не подминах човека във водата без внимание. Да, гражда- ната, която работеше близо до лилиите, не беше Баснааид. Но не беше и непозната. Зарязах пътеката, която продължаваше покрай брега, и поех право надолу към лилиите. Гражданата там вдигна поглед и се изправи, ръкавите и ръкавиците ѝ — кални и подгизнали. Гневът, който помнех от снощи, сега изглеждаше овладян, скрит. Но припламна отново, когато гражданата ме позна. Гняв, примесен, стори ми се, със страх.
— Добро утро, граждана — казах аз. — Каква приятна изненада да ви срещна тук.
— Добро утро, флотска капитана — отвърна тя вежливо. Стараеше се да изглежда спокойна, но едно мускулче на челюстта ѝ потрепваше. — Мога ли да ви помогна?
— Търся земедела Баснааид — казах с най-незаплашителната усмивка, която можех да докарам.
Тя се намръщи леко, замислено. После сведе поглед към единственото ми бижу, златната възпоменателна игла. Не мислех, че може да прочете надписа от такова разстояние, а и иглата беше масово производство, като нея имаше хиляди, милиони дори, ако не броим гравираното име.
— Ще трябва да почакате — каза тя. — Би трябвало да дойде всеки момент.
— Градините ви са много красиви, граждана — казах аз. — Макар че, признавам си, това прекрасно езеро ми се струва и опасно.
— Градината не е моя. — Пак онзи гняв, грижливо потиснат. — Аз само работя тук.
— Не би била толкова красива без хората, които се грижат за нея — отговорих аз. Тя кимна иронично. — Мисля — добавих, — че по онова време сте били твърде млада, за да сте сред водачите на стачката, обхванала чаените плантации преди десетина-петнайсет години. — В радчайския език имаше дума за „стачка“, но тя бе много стара, архаична, и до голяма степен бе изгубила значението си. Вместо нея използвах лиосткия термин, който бях научила от станцията снощи. Транспортираните на Атоек самири говорели лиостки, някои и досега. Гражданата насреща ми беше самири — снощи бях научила от станцията достатъчно, за да стигна до този извод. А от граждана Фосиф бях научила достатъчно, за да знам, че самирските бригадири са били замесени в онези стачки. — На колко сте били тогава, на шестнайсет? Седемнайсет? Ако сте били сред инициаторите, досега да сте мъртва или изселена на друга станция, където не бихте попаднали в плодотворна социална среда, податлива на бунтарската ви природа. — Физиономията ѝ се вкамени, тя дишаше много внимателно, през устата. — Проявили са снизхождение заради крехката ви възраст и незначителната ви роля, но пък са се постарали да послужите за назидание. — Жертва на несправедливост, както правилно бях предположила вчера.
Тя не бързаше да отговори. Смущението и тревогата ѝ бяха много силни и точно това ми подсказа, че съм на прав път. Превъзпитанието, на което я бяха подложили, бе създало рефлекси, превръщащи мисълта за определени действия в нещо крайно неприятно, физически неприятно, а аз току-що ѝ бях напомнила за събитията, довели до въпросното превъзпитание. А и всяка радчаи изтръпваше от погнуса дори при най- смътния намек за този процес.
— Ако флотската капитана е казала каквото има да казва — отвърна най-сетне тя, напрегната, но с по-малко жлъч от обикновено, — аз имам работа.
— Разбира се. Моля да ме извините. — Тя примигна, изненадана, както ми се стори. — Махате изсъхналите листа на лилиите?
— И изсъхналите цветове. — Наведе се, бръкна под повърхността и извади едно лигаво изтъняло стебло.
— Колко е дълбоко езерото? — Тя ме погледна, после сведе поглед към водата, в която стоеше. После ме погледна пак. — Да — казах. — Виждам колко е дълбоко тук. Дълбочината навсякъде ли е еднаква?