— Два метра в най-дълбокото. — Гласът ѝ прозвуча стабилно, явно бе възвърнала в голяма степен самообладанието си.
— Има ли разделителни стени под водата? Отделения?
— Не. — Сякаш в потвърждение на думите ѝ риба в лилаво и зелено доплува в свободното от лилии място, където стоеше гражданата — голяма риба с ярки люспи, дълга поне три четвърти от метъра. Увисна под повърхността със зяпнала уста: имах чувството, че гледа нагоре към нас. — Нищо нямам — каза гражданата на рибата и разпери подгизналите си ръце. — Иди да чакаш при моста, все някоя ще дойде. Винаги идват. — Рибата продължаваше да зее. — Ето, виж, вече са тук.
Две деца се появиха иззад голям храст и хукнаха по пътеката към мостчето. Щом стигна до средата му, по- малкото скочи на място. Водата наоколо се развълнува, а рибата в лилаво и зелено се обърна и заплува натам.
— Под моста има хранилка, която реагира на движение — обясни гражданата във водата. — След час тук ще е пълно с хора.
— Значи е добре, че дойдох рано — казах аз. — Ако няма да ви затрудня, бихте ли ми казали какви са мерките за безопасност тук?
Тя се изсмя остро.
— Езерото ви изнервя, флотска капитана? — После посочи купола отгоре. — И това?
— И това, да — признах аз. — И двете.
— Излишно се притеснявате. Не са го строили атоеките, всичко е солидна радчайска конструкция. Без злоупотреби, без подкупи, без подмяна на компонентите с по-евтини материали и присвояване на разликата, без имитация на качествен контрол. — Каза всичко това с видима искреност и без следа от сарказма, който очаквах. Наистина го мислеше. — А и станцията постоянно следи състоянието на конструкцията и би ни уведомила навреме при най-малкия признак за проблем.
— Но станцията не може да види под Градините, нали?
Преди да е отговорила, някоя извика:
— Как върви, Сирикс?
Познавах този глас. Бях го чувала на записи, стари записи отпреди години, когато гласът още звучеше по детски. Приличаше на гласа на сестра ѝ, но не беше същият. Обърнах се да я видя. Приличаше на сестра си, роднинската връзка с лейтенанта Оун се виждаше в лицето ѝ, в гласа ѝ, в Стойката ѝ — леко вдървена в зелената униформа на земеделската служба. Кожата ѝ беше малко по-тъмна от тази на лейтенанта Оун, лицето ѝ — малко по-кръгло. Всичко това не ме изненада. Бях виждала записи на Баснааид Елминг като дете, съобщения до сестра ѝ, Знаела бях как ще изглежда сега. А бяха минали двайсет години, откакто изгубих лейтенанта Оун. Откакто убих лейтенанта Оун.
— Почти приключих, земедела — каза гражданата от чайната, все така до колене във водата. Или поне предположих, че още е там, защото гледах към Баснааид Елминг. — Тази флотска капитана търси вас.
Баснааид ме погледна. Видя униформата в кафяво и черно, вдигна озадачено вежда, после погледът ѝ се спря на златната игла. Веждата ѝ се смъкна, лицето ѝ застина в израз на студено неодобрение.
— Не ви познавам, флотска капитана.
— Така е — казах аз. — Не сме се срещали. Но познавах добре лейтенанта Оун, бяхме приятели. — Думите ми прозвучаха тромаво, човек не говори така за приятелите си. — Надявах се някой път да пием ча ѝ. Когато ви е удобно. — Толкова директен подход беше глупав, груб дори. Но тя очевидно не бе в настроение да стои тук и да си бъбри, а и старша инспектора Скааиат ме беше предупредила, че сестрата няма да ми се зарадва. — Ако ми простите, има неща, които бих искала да обсъдя с вас.
— Нямам какво да обсъждам. — Същото ледено спокойствие. — Ако искате да ми кажете нещо, моля, говорете сега. Как, казахте, ви е името? — Поведението ѝ беше повече от грубо. Но аз знаех защо, знаех откъде идва този гняв. Баснааид владееше с по-голяма лекота заучения си акцент, който толкова тормозеше лейтенанта Оун — първо, започнала бе да го учи на по-ранна възраст и второ, подозирах, че слухът ѝ е по-добър по рождение. Ала и при нея акцентът на високообразована радчаи беше прикритие. Също като сестра си, Баснааид Елминг имаше остро ухо за пренебрежението и завоалираните обиди. И не без добро основание.
— Казвам се Брек Мианаа ѝ. — Успях да не се задавя с фамилното име, което лордата на Радч ми беше натрапила. — Едва ли ви говори нещо, защото по времето, когато познавах сестра ви, използвах друго име. — Виж, онова име би познала веднага. Но не можех да ѝ го кажа. „Аз бях корабът, на който служеше сестра ви. Аз бях второстепенните, които тя командваше и които ѝ служеха“. За всички тук онзи кораб беше изчезнал преди двайсет години. А корабите не са хора, не са флотски капитани или други офицери, не канят на ча ѝ. Ако ѝ кажех коя съм наистина, тя би се усъмнила в здравия ми разум. И това би било добре, предвид следващата стъпка, която трябваше да предприема — да ѝ кажа какво се е случило със сестра ѝ,