— Защо? — попитах направо. Едва ли бе най-добрата реакция, предвид състоянието на Тизаруат, но в онзи момент нямах сили за повече.
В първия миг тя замълча, залята от нервност и страх, но после все пак каза:
— Капитана, бих могла да говоря с нея. Така де, на мен не ми каза никога повече да не я заговарям. — И докато говореше, онова странно, обнадеждено въодушевление припламна отново в гърдите ѝ, ярко и остро, а с него още нещо, което бях виждала у безчет млади, емоционално раними лейтенанти.
— О, не!
— Лейтенанта. Забранявам да се приближавате до граждана Баснааид Елминг. Не искам да се бъркате в делата ми. Не го иска и граждана Баснааид, уверявам ви.
Все едно я бях ударила. Дори понечи да се дръпне, но се овладя навреме. Остана безмълвна за миг, наранена и гневна. После каза жално и с горчивина:
— И няма да ми дадете никакъв шанс!?
— Няма да ми дадете никакъв шанс, капитана — поправих я аз. Сълзи на гняв се появиха в нелепите ѝ люлякови очи. Ако беше друга седемнайсетгодишна лейтенанта, щях да я отпратя по живо по здраво при обекта на внезапно избликналите ѝ романтични чувства, после щях да я оставя да се наплаче, след като я отхвърлят — да не ви разправям какви количества бебешки сълзи са попили униформите ми, когато бях кораб, — после щях да ѝ налея две-три чашки. Но Тизаруат не беше обикновена лейтенанта. — Идете в стаята си, лейтенанта, стегнете се и си измийте лицето. — Беше твърде рано за арак, но щеше да мине известно време, докато Тизаруат се овладее. — След обяд разрешавам да излезете и да се напиете. Малко секс също ще помогне. Тук има куп по- подходящи партньори. — Граждана Рогд сигурно би проявила интерес, но за това си премълчах. — Прекарахте в компанията на граждана Баснааид цели пет минути. — И като го изрекох на глас, си дадох още по-ясна сметка колко нелепо е това. И не само историята с Баснааид.
Така или иначе, решимостта ми да държа Тизаруат далече от нея се втвърди.
— Вие не разбирате! — извика Тизаруат.
Обърнах се към Бо Девет.
— Бо, заведи своята офицера в стаята ѝ,
— Да, капитана — каза Бо, а аз се обърнах и влязох в антрето на малкия ни апартамент.
Когато бях кораб, имах хиляди тела. Освен при критична ситуация, ако някое от тези тела почувстваше силна умора или стрес, обикновено му давах почивка и използвах друго, така както човек редува ръцете си, когато мъкне тежък багаж. Ако някое от тях пострадаше сериозно или функционирането му станеше неефективно, моите медици го отстраняваха и го заместваха с друго. Много удобна организация на нещата.
Когато бях единичен второстепенен сегмент, едно човешко тяло сред хиляди други, част от кораба „Правдата на Торен“, никога не бях сам. Винаги бях сред себеподобни, сред себе си, и останалата част от мен винаги знаеше дали определено тяло се нуждае от нещо — от почивка, храна, милувка, насърчение. Едно второстепенно тяло чувства много неща — може да се почувства изтощено до смърт, изнервено, каквото се сетите, това е напълно нормално, защото телата чувстват разни неща. Но едновременно с това тялото е толкова малко, едничък сегмент сред множеството други, и дори в хватката на силна емоция или физически дискомфорт този сегмент знае, че е един от многото и че останалата част от множеството ще му помогне.
О, как ми липсваше останалата част от множеството. Не можех да пратя едно тяло да си почине и да възложа работата на друго, вече не можех. Спях сама и завиждах на обикновените воини от „Милостта на Калр“, завиждах им за малките койки, където всички спяха заедно, притиснати една до друга, на топло и сигурно. Те не бяха второстепенни, не беше същото, нямаше как да е същото дори ако зарежех всички преструвки и се сгушех при тях. Знаех това, знаех, че ще е толкова неудовлетворително и недостатъчно, че е безпредметно да си го мечтая. Ала сега, в този момент, го исках толкова отчаяно, че ако бях на борда на „Милостта на Калр“, щях да го направя, щях да се сгуша при спящите Етрепи, които корабът ми показа, и да заспя, без значение колко недостатъчно ще е това. Би било нещо поне.
Ужасно е, наистина е ужасно да лишиш един кораб от неговите второстепенни. Да лишиш второстепенен от неговия кораб. Е, навярно не чак толкова ужасно, колкото да убиеш хора, за да направиш от тях второстепенни. Ала все пак е ужасно нещо.
Не можех да си позволя лукса да размишлявам върху това. Нямах друго, не толкова ядосано тяло, което да изпратя на срещата с капитана Хетнис. Нямах час- два за упражнения, медитация или пиене на чай, които да ме успокоят. Имах единствено себе си.