— Всичко ще бъде наред — каза „Милостта на Калр“ в ухото ми и за миг усещането за кораба ме изпълни догоре. Спящите Етрепи, лейтенанта Екалу, която дремеше щастлива и като никога напълно отпусната; Сейварден в банята, която си тананикаше „мама каза, че всичко се върти“, нейните Амаат, медиката и моите Калр, всички те в един шарен поро ѝ. А после усещането изчезна — не можех да го задържа, не и само с едно тяло, само с един мозък.
Мислила бях, че болката да загубя себе си, да загубя лейтенанта Оун е... Добре де, не че се е изцерила напълно, това едва ли щеше да се случи някога, но... че е намаляла до нещо поносимо и пренебрежимо. Но още щом зърнах Баснааид Елминг, равновесието ми се разклати опасно, а с кратката ни среща се бях справила дори по-зле от очакваното. Впоследствие и в резултат се бях справила зле и с лейтенанта Тизаруат. Познавах добре емоционалните бури, на които ставаха жертви седемнайсетгодишните лейтенанти. Справяла се бях с такива в миналото. И без значение какво е била Тизаруат, без значение каква щеше да се окаже, без значение колко древни бяха спомените ѝ или самосъзнанието ѝ, тялото ѝ все още беше на седемнайсет години и днешната ѝ реакция беше досущ като на човек, разтърсван от последните спазми на юношеството. Разпознала бях признаците и трябваше да реагирам по-разумно.
— Кораб — казах, — самодоволство ли проявих, кога- то подбутнах Сейварден към Екалу?
— Може би съвсем мъничко, флотска капитана.
— Капитана — казал Калр Пет, която току-що бе влязла в антрето с безупречното самообладание на второстепенен, — капитана Хетнис е в трапезарията. — И не добави, че е неспокойна, нито че започва сериозно да се ядосва, задето я карат да чака толкова дълго.
— Благодаря ти, Пет. — Въпреки че им бях дала разрешение да се разхвърлят по ризи в душния апартамент, Калр Пет още беше с куртката си. Тя, както и всички мои Калр, видях аз, след като отправих запитване към кораба. — Предложила си ѝ закуска и чай, предполагам?
— Да, капитана. Каза, че не иска нищо. — Следа от разочарование; несъмнено се чувстваше засегната, че са ѝ отнели възможността да се изфука със сервиза си.
— Добре. Отивам. — Поех си дълбоко дъх, направих усилие да разкарам Баснааид и Тизаруат от ума си и влязох в стаята да изслушам доклада на капитана Хетнис.
10
Капитана Хетнис беше изпратила „Милостта на Илвес“ да огледа външните станции. Довела бе на станция Атоек няколко свои второстепенни от Атагарис, както и своята лейтенанта Вар с все декадата ѝ да се грижат за реда в Долната градина.
Опита се да ми обясни защо е пратила „Мечът на Атагарис“ да наблюдава портал, който води към система от малки скали без атмосфера, газови гиганти и ледени луни, без жители и без други портали.
-Пресгер могат да пътуват и без портали, капитана, и биха могли да...
— Капитана. Ако пресгер решат да ни нападнат, ние не бихме могли да направим нищо по въпроса. — Времето, когато Радч разполагаше с достатъчно големи бойни флотилии, за да превземе цяла система, беше останало в миналото. Но дори и тогава съпротивата срещу пресгер щеше да е безнадеждна. Това беше основната причина Анаандер Мианаай да се съгласи на договора. Това беше причината хората още да се страхуват от пресгер. — Нека си говорим честно, капитана. Най-голямата опасност, поне засега, са радчайски кораби от едната или другата фракция, които се опитват да контролират или унищожат ресурси преди противниковата фракция да се е добрала до тях. Онази планета долу например. — Толкова много храна. И база, ако успеят да я превземат. Ако аз успея. — Възможно е, разбира се, Атоек да остане встрани от събитията.
Едва ли някоя би могла да събере истинска флота, поне на първо време. — Не смятах, че са способни да ни изненадат. Боен кораб би могъл да се приближи на броени километри до станция или планета, но не мислех, че някоя ще си пробва късмета с това. А ако все пак го стореше, щяхме да засечем кораба навреме. — Трябва да съсредоточим отбраната си около станцията и планетата.
Това не ѝ хареса, опита се да измисли контрааргумент, но така и не каза нищо. Въпросът откъде идват моите правомощия или на чия страна е капитана Хетнис в този конфликт остана незасегнат. Нямаше смисъл да избързваме, защото от изясняването на тези неща не печелех нито аз, нито Хетнис. Ако извадех късмет, Атоек щеше да остане встрани от вниманието и тези въпроси никога нямаше да излязат на дневен ред. Но не бих заложила на това.
След като капитана Хетнис си тръгна, се замислих за следващата си стъпка. Да се срещна с губернатора Жиарод например и да разбера какво друго, освен медицинските доставки, може да се окаже в недостиг и какво можем ние да направим по въпроса. Да намеря някаква работа на „Мечът на Атагарис" и „Милостта на Фей“ — такава работа, че хем да ги държа далеч от неприятности, хем достатъчно близо, за да реагират навреме, ако ми потрябват. Изпратих запитване до „Милостта на Калр“. Лейтенанта Тизаруат беше горе, на второ ниво в Долната градина, в голяма тъмна стая, неравномерно осветена от светлинни панели, опрени на стените. Тизаруат, Рогд Денче и още половин дузина други се бяха излегнали на дълги меки възглавници — щерки, обясни „Милостта на Калр“, на плантатори и служители в станционната администрация. Пиеха нещо силно и парливо — Тизаруат още не беше решила дали ѝ харесва, но като цяло, изглежда, се забавляваше. Пиат, дъщерята на станционната администратора, доста по-енергична, отколкото я помнех, току-що беше казала нещо цинично и всички се смееха. Рогд каза, с толкова тих глас, че думите ѝ едва ли се чуха по-далече от Тизаруат, която седеше близо до нея и Пиат: