— Граждана... — започна Пет.
Прекъснах я:
— Идвам.
Детето хукна по тъмния коридор, а аз тръгнах след него. „Някоя отново е рисувала по стената“. Дребна работа. Съвсем дребно провинение, достатъчно дребно да си затвориш очите, но капитана Хетнис беше реагирала остро при предишния подобен инцидент и по всичко личеше, че местните очакват същото да се случи и сега. Виждаше се по тревогата на детето, което или беше стигнало само до заключението какво може да стане, когато пристигнат воините Вар от „Мечът на Атагарис“, или се бе заразило от тревогата на някоя възрастна, която го е пратила да ме повика. Което ми подсказваше, че се касае за нещо сериозно. А ако случайно се окажеше дреболия, какво пък, рискувах единствено да закъснея с няколко минути за закуската си.
— Какво са нарисували? — попитах, докато се катерех по стълба в една сервизна шахта, единственият начин да се придвижиш между нивата тук.
— Някакви думи — отвърна детето, което се катереше над мен. — Думи са!
Значи или не ги беше видяло лично, или не бе могло да ги прочете. Предположих, че е второто. Значи не бяха на радчайски, нито на расуар, езика, който използваха повечето местни ичана, както бях научила през последните два дни. Още в първата си нощ тук бях изпратила запитване до станцията с молба да ми предостави информация и така разбрах, че повечето обитатели на Долната градина са ичана.
Надписът беше на ксай, макар и изписан фонетично с радчайски букви. Използвана беше същата розова боя, с която се бяха опитали да разкрасят вратата на чайната — кофата с боята беше останала безпризорна в едно кьоше на импровизирания булевард. Разпознах думите не защото знаех ксай — успяла бях да науча само няколко фрази, — а защото ги бях чула от станцията преди две нощи. Изразът датираше от времето на анексирането и беше емблематичен за конкретно съпротивително движение. „Не чай, а кръв!“ Беше игра на думи. Радчайската дума за „чай“ звучеше почти идентично с думата за „кръв“ на ксай, а посланието бе, че революционерите, вместо да се подчинят на Радч и да се наливат с чай, предпочитат да окажат съпротива и да проливат радчайска кръв. Въпросните революционери бяха мъртви от няколкостотин години, а хитроумният лозунг беше оцелял като интересен детайл в учебниците по история.
Като видя, че съм спряла пред надписа недалеч от входа на чайната, детето си плю на петите, вероятно да се скрие на безопасно място. Останалите обитатели на Долната градина бяха направили същото — малкият булевард пустееше, макар че по това време на деня тук би трябвало да има доста хора, ако не друго, поне клиентите на чайната би трябвало да се стичат насам.
Всяка, минала оттук и зърнала надписа, несъмнено си бе намерила работа другаде, някъде възможно най-далече от Вар лейтенантата на „Мечът на Атагарис“ и нейните второстепенни. Бях само аз, Калр Пет още се катереше по стълбата в сервизната шахта.
Познат глас се обади зад мен:
— Онова повръщащо дете с лилавите очи беше право. — Обърнах се. Преводача Длик, облечена със същите дрехи като вчера, когато ми беше дошла на гости.
— Права за какво, преводача? — попитах аз.
— Рогд Денче наистина е ужасна.
В същия миг двама второстепенни от „Мечът на Атагарис“ се появиха на бегом.
— Вие там, спрете! — каза единият, силно и заповедно. Внезапно си дадох сметка, че може и да не познаят преводача Длик. Тя изобщо не би трябвало да е тук, а заключена в резиденцията на губернатората, облечена беше като ичана, а както навсякъде в Долните градини, и тук осветлението беше слабо. Самата аз не бях в пълна униформа, бях само с панталони, ръкавици и частично закопчана риза. Щяха да минат миг-два, а може и повече, преди „Мечът на Атагарис“ да се сети кои сме.
— О, спори и гъбички! — Преводача Длик се обърна, явно с намерение да се изнесе преди „Мечът на Атагарис“ да я е познал и задържал.
Не се беше обърнала докрай, а аз тъкмо бях започнала да се чудя защо използва „спори и гъбички“ като ругатня, когато се чу единичен изстрел, оглушителен в затвореното пространство, преводача Длик ахна и се просна по очи на пода. Без да се замислям, включих бронята си и креснах:
— „Мечът на Атагарис“, свали оръжието! — Едновременно с това излъчих спешно към станцията: — Прати бърза помощ на първо ниво в Долната градина! — После се смъкнах на едно коляно до преводача Длик. -
Станция, преводача Длик е простреляна в гърба. Лекарите ми трябват веднага.
— Флотска капитана — каза в ухото ми спокойният глас на станцията. — Медиците не ходят във...
— Веднага, станция. — Изключих бронята си и вдигнах поглед към двамата второстепенни от „Мечът на Атагарис“, които стояха до мен. — Аптечката ти, кораб, бързо. — Идеше ми да го попитам: „Къде ти е акълът, да стреляш така по хора?“ Но в момента по-важно бе да спра кръвта на Длик, преди да ми е умряла в ръцете. А и вината не беше изцяло на кораба, той най-вероятно изпълняваше заповеди на капитана Хетнис.