Щом беше минала оттук на път за работа, значи живееше в Долната градина. Повечето обитатели на Долната градина бяха ичана, а споменатото име бе са- мирско. И познато освен това.
— Въпросната граждана работи в Градините горе, нали? — попитах аз. Капитана Хетнис кимна в знак на потвърждение. Помислих си за гражданата, която бях срещнала при пристигането си в Долната градина. И която след това бях видяла да стои до колене в езерото горе, в Градините, и която не бе в състояние да даде воля на гнева си. Не беше възможно тя да е направила това. — Защо една самири ще пише ксайски лозунг с радчайски букви? Защо не го е написала на лиост, как- то би направила една самири, или на расуар, така че повече хора тук да го разберат?
— От историческа гледна точка, флотска капитана... — започна губернатора Жиарод.
Прекъснах я.
— Исторически, губернатора, страшно много хора имат сериозно основание да мразят анексиранията. Но тук и сега никоя от тях не би съзряла смисъл и полза от глупави бунтове. — Нещата стояха по този начин вече от няколко века. Никоя в Долната градина, която ценеше живота си (да не споменавам живота на всички останали в този нелегален участък на станцията), не би написала този лозунг на стената, дори да не знаеше как ще реагира на това станционната администрация. А аз бях готова да заложа състоянието си, че всички в Долната градина знаят точно как ще реагира администрацията.
— Появата на Долната градина е била без съмнение неочаквана и непланирана — продължих аз, докато „Милостта на Калр“ ми показваше как Калр Осем говори строго с някаква младша жреца, — но понеже сте имали полза от нея, сте си казвали, че това положение на нещата е също справедливо и в рамките на приличието. — Тази вездесъща троица — правда, приличие и полза. На теория никое от трите не можеше да съществува самостоятелно. Онова, което е справедливо, не може да е неприлично; полезното не може да е несправедливо.
— Флотска капитана — започна губернатора Жиарод. С възмущение. — Определено не мисля, че...
— Всяко нещо поражда нуждата от своята срещуположност — прекъснах я отново аз. — Как може вие да сте цивилизовани, ако не съществуват други, нецивилизовани? — Цивилизован. Радчаи. Една и съща дума за двете неща. — Ако някоя няма полза от това положение на нещата, ако то не ѝ е изгодно по някакъв начин, тук щеше да има водопровод и канализация, осветление, вратите щяха да работят и медиките щяха да се отзовават при нужда от бърза помощ. — Преди губернатората да е отворила уста за отговор, аз се обърнах към собственицата на чайната, която още стоеше на прага на заведението си. — Коя прати да ме повикат?
— Сирикс — отвърна тя. — И ето какво получава за награда.
— Граждана — започна капитана Хетнис, строго и възмутено.
— Млъкни, капитана. — Тонът ми беше спокоен, но свърши работа. Капитана Хетнис си затвори устата.
Радчайските воини, докоснали се до трупове, се очистваха от съприкосновението с нечистотата им посредством баня и кратка молитва — не съм виждала воина да се къпе след битка, без да си мърмори молитвата под душа. Самата аз не го правех, но всичките ми офицери — когато бях кораб — го правеха. Предполагах, че цивилните медики имат някакъв подобен ритуал.
Въпросните баня и молитва често бяха достатъчни и можеха да заместят почти всичко, с изключение на храмовото приношение. Но за повечето цивилни радчаи близкият контакт със смъртта е нещо съвсем различно.
Ако бях в малко по-злобно настроение, можех нарочно да обиколя малкия импровизиран булевард или дори цялото това ниво на Долната градина, да докосвам разни неща с окървавените си ръце и да влача кървавите си боси стъпала по пода, така че жреците, които дойдат тук, да имат работа за дни наред. Но опитът ми показваше, че излишната злоба не носи полза никому, а и Долната градина бе достатъчно нечиста от ритуална гледна точка дори без моя помощ. Щом медики не стъпваха тук, значи преводача Длик не беше първата, умряла в Долната градина, а щом и жреците страняха от това място, то нечистотата на смъртта се напластяваше по стените от години. Стига да приемем, че обитателите на този злополучен сектор вярваха в ритуалното пречистване. Ичана едва ли вярваха. Което беше още една причина да ги смятат за чужди елементи, недостойни за елементарните комунални услуги, които всяка радчаи приемаше за даденост.
Появи се старша жреца, придружена от две асистенти. Спря на няколко метра от трупа на преводача Длик, който лежеше в локва кръв, и взе да мести ужасен поглед между тялото и нас.
— Какво правят с труповете тук? — попитах аз, без да се обръщам конкретно към някого.