Погледнах станционна администратора Целар, която се изсмя кратко.
— Да, това и на мен ми се стори странно, когато дойдох тук. Но на Атоек, стига да ти е по джоба, не е задължително да прекарваш двете седмици траур в квартирата си. — След погребението и няколко дни строг пост хората в скърбящото домакинство не ходеха на работа, а си стояха вкъщи и приемаха утешителни визити от свои клиенти и приятели. Сметнала бях, че с капитана Хетнис ще прекараме двете седмици тук, в Долната градина. — Ако си свикнала други да се грижат за теб — продължи станционна администратора Целар, — и особено ако не се храниш от общите столови, а имаш лична готвача, тези две седмици могат да са истинско изпитание. Затова отсядаш на неутрално място, което разполага със слуги, живеещи в съседство, които да ти готвят и чистят. Близо до главния булевард има такава къща, която предлага въпросната услуга, но в момента всичките им стаи са заети от хора, които просто трябва да отседнат някъде, докато трае кризата с порталите.
— И това се смята за благоприлично? — попитах със съмнение.
— Когато дойдох тук да поема поста си, бяха изказани известни съмнения — отговори предпазливо Целар, — че моята неосведоменост за тази практика може би е знак за недостатъчно добро възпитание. Вашата неосведоменост ще бъде за тях шок, от който може и да не се възстановят.
Не би трябвало да се изненадвам. Познавала бях офицери от почти всички провинции на Радч и знаех, че подробностите на погребалната практика (и не само) често се различават според географията. Неща, които се смятаха за задължителни, нерядко бяха по възможностите само на заможните граждани, макар че за това не се говореше публично. Освен това дребните подробности рядко се обсъждаха открито, заради общоприетата максима, че всички радчаи правят нещата по един и същи начин, следователно няма смисъл да се говори за това. Но обикновено ставаше дума наистина за дреболии — какъв вид тамян да се използва, какви молитви да се добавят или изваждат от ежедневното почитание към боговете, чудати ограничения върху това какво може да се яде в периода на траур.
Загледах се в Пет. Тя стоеше външно безучастна, но вътрешно очакваше от мен да видя нещо и губеше търпение, че още не съм го видяла. Явно от нейна гледна точка съобщението, което бе предала току-що, очевидно повдигаше куп въпроси.
— Прието ли е да се плаща за такива услуги? — обърнах се към станционна администратора Целар.
— Обикновено да — отвърна Целар, все така с горчива усмивка. — Макар да съм сигурна, че Фосиф просто се опитва да прояви щедрост.
И да извлече изгода за себе си. Не бих се изненадала, ако Фосиф по един или друг начин бе разбрала за ролята на дъщеря си в епизода, довел до смъртта на преводача Длик. Надяваше се, вероятно, че щедрото предложение да ме приюти по време на траура ми би послужило, ако не като откровен подкуп, то поне като смекчаващо вината обстоятелство, ако на дъщеря ѝ се потърси сметка за стореното. Но можеше да е полезно и от друга гледна точка.
— Рогд би могла да дойде долу с нас, разбира се — подхвърлих. — И да остане там, след като ние се приберем. За доста дълго време.
- Ще се погрижа за това — каза станционна администратора Целар с усмивка, която би ми смразила кръвта, ако бях Рогд Денче.
12
Небето на Атоек беше ясносиньо, разсечено тук-там от светли черти — видимата част от планетарната мрежа за климатичен контрол. Няколко часа бяхме летели над вода, синкавосива и гладка, но сега хоризонтът се насичаше от планини, кафяви и зелени в подножията, черни, сиви и нашарени с лед по върховете.
— Остава още час, час и нещо, флотска капитана, граждани — каза пилотата. Когато слязохме от асансьорите, заварихме да ни чакат две летящи машини. Някак — не без хитроумни маневри от страна на Калр Пет — стана така, че Фосиф и Рогд се качиха на другата машина, заедно с капитана Хетнис и второстепенния от „Мечът на Атагарис“, който я придружаваше. Двете с капитана Хетнис бяхме в пълен траур — косата по обръснатите ни глави едва бе набола, не носехме никакъв грим освен широка бяла ивица диагонално през лицето. След като траурът свършеше, мемориалната игла на преводача Длик щеше да се присъедини към иглата в памет на лейтенанта Оун, която носех на куртката си. Иглата на Длик бе двусантиметров опал с тежък сребърен обков, върху който ясно личеше гравираният надпис: „Преводача Длик Цеиат пресгер“. Само тези имена знаехме.