До мен седеше Сирикс Одела и мълчеше. Мълчеше от самото начало на пътуването ни, което е подвиг само по себе си — два дни да не отрониш и дума извън крайно необходимото. Молбата ми да ни придружи щеше да остави Градините с намален персонал и на теория Сирикс би могла да откаже. На практика това бе почти невъзможно. Подозирах, че мълчанието ѝ се дължи на постоянния гняв, който изпитва — проговореше ли, рискуваше гневът ѝ да избие на повърхността, а това би нарушило условията на превъзпитанието ѝ, което, от своя страна, би предизвикало подчертано неприятни усещания, затова не я закачах.
— Флотска капитана — каза Сирикс. Най-после. Гласът ѝ бе достатъчно силен да надвика шума на летящата машина, но не толкова, че да стигне до пилотата отпред. — Защо съм тук?
Тонът ѝ беше грижливо контролиран, контрол, който ѝ струваше много, в това не се съмнявах.
— Тук сте — отговорих със спокоен, сговорчив глас, сякаш и представа си нямам за негодуванието и напрежението, породили въпроса ѝ, — за да ми казвате онова, което граждана Фосиф не ми казва.
— Защо смятате, че ще искам или ще мога да ви кажа каквото и да било, флотска капитана? — В гласа ѝ се промъкна едва доловима жлъч. Сирикс се движеше по ръба на забранената територия, отвъд който започваха неприятните усещания.
Обърнах глава към нея. Тя гледаше право напред, сякаш реакцията ми изобщо не я интересуваше.
— Имате ли семейство, което бихте искали да посетите? — Беше дошла от планетата, имала е роднини, които са работили в чаените плантации. — Бих могла да го уредя.
— Аз... — Поколеба се. Преглътна. Явно бях прекалила, макар да не знаех с какво. — Нямам семейство. На практика.
— О. — Имаше фамилно име, следователно не беше без къща, от законова гледна точка поне. — Да ви прогонят от семейството би било непоносим срам. Но може би все още поддържате дискретен контакт с някоя? Майка, сестра? —А и родителите обикновено бяха от различни къщи. Родители или сестри от друга къща понякога не влизаха в определението „близки роднини“, не бяха длъжни да оказват подкрепа, но все пак бяха роднини и човек можеше да се обърне към тях в момент на криза.
— Ако трябва да бъда напълно откровена, флотска капитана — каза Сирикс, сякаш с това отговаряше на въпроса ми, — истината е, че не искам да прекарам две седмици в компанията на граждана Рогд Денче.
— Тя май не знае за това — казах аз. Граждана Рогд, изглежда, не си даваше сметка за много неща. Нито за сериозността на постъпката си, нито че може да са я разкрили. — Защо живеете в Долната градина, граждана?
— Не ми хареса квартирата, която ми бяха дали. Вие май цените разговора без недомлъвки, флотска капитана.
Вдигнах вежда.
— Противното би било проява на двуличие.
Устата ѝ се изкриви в горчива усмивка.
— Сега не ми се говори повече.
— Разбира се, граждана. Моля, не се колебайте да кажете на мен или на някоя от моите Калр — Калр Пет и Калр Осем седяха зад нас, — ако имате нужда от нещо. — Обърнах се отново напред. Затворих очи и се замислих за лейтенанта Тизаруат.
Която стоеше в градината, на моста при езерото. Водата под нея вреше от риби, в лилаво и зелено, оранжево и синьо, златно и червено, отворили широко усти да уловят парченцата храна, които Тизаруат пускаше във водата. Пиат, дъщерята на Целар, стоеше до нея, опряла ръце на парапета. Току-що беше казала нещо, което бе изненадало и смутило Тизаруат. Не поисках запис, вместо това изчаках да чуя отговора на лейтенантата.
— Това е нелепо — каза тя с негодувание. — Първа асистента на директората на земеделската служба на цяла станция, това не е „нищо“. Ако не беше земеделската служба, никоя на тази станция не би имала храна или въздух за дишане. Ти сериозно ли си мислиш, че работата ти е незначителна и безполезна?
— И какво ѝ е полезното — че правя чай на директората?
— Организираш срещите ѝ, предаваш нарежданията ѝ, учиш се как работят Градините. На бас, че ако тя си остане вкъщи през следващата седмица, никоя тук дори няма да забележи отсъствието ѝ, защото ти ще се погрижиш всичко да върви нормално.
— Защото всички останали си знаят работата.
— Включително и ти. — Хитрата Тизаруат! Изрично ѝ бях казала да стои далече от Баснааид, което по подразбиране означаваше да стои далече от Градините, но тя отлично знаеше, че не бих могла да забраня едно приятелство с дъщерята на станционна администратора Целар, ако не за друго, то по политически причини. Ала не можах да ѝ се ядосам — възмущението ѝ от ниското самочувствие на Пиат беше без съмнение искрено. А и толкова бързо бе успяла да се сближи с нея, преодолявайки умело отбраната ѝ.