Граждана Пиат скръсти ръце на гърдите си, обърна се с гръб към перилото и зарея поглед из Градините.
— Назначиха ме тук само защото директората на земеделската служба е влюбена в майка ми.
— И нищо чудно — каза лейтенанта Тизаруат. — Майка ти е великолепна. — Гледах през очите на Тизаруат, затова не видях изражението на Пиат, която бе извърнала глава настрани. Но можех да се досетя. Тизаруат също, както се убедих от следващите ѝ думи: — И откровено казано, ти приличаш на нея. Ако някоя ти казва друго... — Замълча, сякаш изведнъж се е разколебала дали това е най-добрият подход за атака. — Ако някоя ти казва, че си получила лъскавото си, но безполезно назначение само за да угодят на майка ти, или че никога няма да си толкова красива или компетентна като нея, значи те лъже. — Изсипа цяла шепа хранителни гранулки във водата и тя възвря в ярки цветове. — И вероятно завижда.
Пиат изсумтя, уж пренебрежително, но нещо в сум- тенето ми подсказа, че е на ръба на сълзите.
— И защо... — Замълча. Вероятно да преглътне име, което не искаше да изрича на глас, защото противното би било равносилно на обвинение. — И защо някоя би завиждала на мен?
— Защото ти си се явила на тестовете за пригодност. — Не бях споделяла с Тизаруат подозрението си, че Рогд не се е явявала на тестовете, но младата лейтенанта явно бе понаучила това-онова за няколкото дни в кожата на Анаандер Мианаай. — А тестовете са показали, че имаш потенциал да ръководиш нещо важно. Колкото до другото, всяка с очи ще види, че много скоро ще настигнеш майка си по красота. — Миг на силно смущение, задето е използвала бъдеще време. А и подобни думи никак не подхождаха на седемнайсетгодишно недоносче. — Веднага щом спреш да слушаш разни хора, които се опитват да ти сринат самочувствието.
Пиат се обърна към нея, все така скръстила ръце на гърдите си. По страните ѝ се стичаха сълзи.-
— Хората постоянно получават назначения по политически причини.
— Така е — каза Тизаруат. — Сигурно и майка ти е получила първото си назначение по политически причини. Които вероятно са включвали факта, че е подходяща за тази работа. — Не винаги го включваха и Тизаруат го знаеше добре.
И тази реплика звучеше твърде зряло за крехката ѝ възраст. Но Пиат явно не можа да измисли контрааргумент и премина в отчаяна последна защита.
— От няколко дни ходиш като ударена с мокър парцал. Падаш си по земедела Баснааид, затова си тук.
Т очка за Пиат. Но лейтенанта Тизаруат успя да запази външно спокойствие.
— Изобщо нямаше да съм тук, ако не беше ти. Флотската капитана ми каза, че съм твърде млада за Баснааид и да стоя далече от нея. Заповяда ми. Забранено ми е да идвам в Градините, но дойдох, защото ти си тук. Да идем някъде другаде и да пийнем, искаш ли?
Пиат помълча, видимо смутена.
— Не в Долната градина обаче — каза накрая.
— Как ли пък не! — отвърна Тизаруат. Заля я облекчение, знаеше, че е спечелила този рунд, малка победа, но победа все пак. — Още не са започнали ремонта там. Да намерим някое място, където хората не пикаят в кофа.
Междувременно „Мечът на Атагарис“ се беше отдалечил от Призрачния портал и се бе приближил до станция Атоек. Почти не бе разговарял с „Милостта на Калр“. Това едва ли беше повод за изненада — корабите по принцип не обичат празните приказки, а Мечовете до един се имат за нещо повече от другите.
На борда на „Милостта на Калр“ вахтата на лейтенанта Екалу току-що беше свършила и двете със Сей- варден се бяха засекли в декадната стая.
— Амаат лейтенантата на „Мечът на Атагарис“ питаше за теб — каза Екалу и седна на масата, където една Етрепа ѝ бе сервирала обяда.
Сейварден седна до нея.
— Питала е значи. — Вече го знаеше, разбира се. — А зарадва ли се да види своя позната на борда?
— Мисля, че не ме позна — отвърна Екалу, поколеба се за миг, после загреба от скела си, след като Сейварден, която вече беше вечеряла, ѝ даде знак да не се притеснява. — Името ми определено не ѝ говореше нищо. Преди ме знаеше само като Амаат Едно. А и аз не изпратих визуален сигнал. Бях на вахта. — Чувствата на Екалу по този повод — задето Амаат лейтенантата на „Мечът на Атагарис“ не я познала — бяха сложни и не особено приятни.
— Жалко, че не си го направила. Ще ми се да ѝ бях видяла физиономията.
Макар че и самата Екалу вероятно би се забавлявала от реакцията на лейтенантата при вида на офицера от толкова обикновен произход, долових, че ентусиазмът на Сейварден я жегна и смути. Случката болезнено ми напомни за подобни разговори между лейтенанта Оун и Скааиат Оуер отпреди двайсет и повече години. Корабът каза в ухото ми, както си седях в летящата машина: