— „Свещената ядка на възприятието“ — помогна ѝ корабът. — Една от последните, победени във войните. Сега е превърната в музей.
— Не ми изглежда особено нотайска — каза медиката. — Ако не броим надписа.
— А надписът на тази... — каза Сейварден и махна с ръка да извика образа на капсулата, която се беше появила от Призрачния портал — е обгорен изцяло. Кораб, наистина ли не я позна?
Корабът отвърна така, че да го чуят и двете:
— Не веднага. Аз съм на малко по-малко от хиляда години и не съм виждал нотайски кораби. Но ако лейтенанта Сейварден не беше познала капсулата, до няколко минути щях да го направя аз.
— Добре, че поискахме от „Мечът на Атагарис“ да ни пратят изображение, иначе... — Медиката не довърши, явно ѝ бе хрумнала нова мисъл. — Възможно ли е „Мечът на Атагарис“ да не я разпознал?
— Сигурно точно така е станало — каза Сейварден. — Иначе несъмнено би уведомил лейтенантата си.
— Освен ако и корабът, и лейтенантата не лъжат — каза Екалу, която следеше разговора от декадната стая. — Така де, обръщат назад да приберат парче космически боклук, вместо да го маркират и друг кораб да го прибере или унищожи в удобно време.
— Ако е така — каза Сейварден, — значи са приели, че „Милостта на Калр“ няма да разпознае капсулата. Което ми се струва доста рисково предположение.
— Не претендирам да знам какво е мнението на „Мечът на Атагарис“ за моята интелигентност — каза корабът.
Сейварден се изсмя.
— Медика, помоли „Мечът на Атагарис“ да ни уведомят какво са открили, след като огледат тази... отломка.
Малко след това „Мечът на Атагарис“ отговори, че не е открил нищо интересно и е унищожил капсулата.
Къщата на граждана Фосиф беше най-голямата от три съседни, дълга двуетажна постройка с множество тераси, построена от полиран камък с черни и сиви жилки, тук-там с по-големи петна в синьо и зелено, които отразяваха слънцето. Намираше се до голямо езеро с прозрачна вода, каменисти брегове и стар дървен кей, към който беше привързана малка изящна яхта с прибрани бели платна. Наоколо се издигаха планини, дървета и мъх се опитваха да превземат бреговете на езерото. Самата чаена плантация — видяла я бях от въздуха на идване, лъкатушни ивици кадифена зеленина, които следваха извивките на хълмовете и заобикаляха черните канари по пътя си — се намираше зад едно възвишение. Температурата на въздуха беше 20,8 градуса по Целзий, лекият ветрец беше приятен и миришеше на листа и студена вода.
— Пристигнахме, флотска капитана! — извика граждана Фосиф, докато слизаше от своята летяща машина. — Каква тишина и спокойствие, нали? При други обстоятелства бих ви предложила да ловите риба в езерото. Или разходка с лодка. Или скално катерене, ако си падате по тези неща. Но самият престой тук също е много приятен. Зад главната сграда има самостоятелна баня, точно срещу вашите стаи. Много голяма вана, която може да побере десет и повече желаещи да се накиснат, изобилие от гореща вода. Това го научихме от ксаите. Варварски лукс.
Рогд бе слязла след майка си.
— Да пийнеш в банята! Няма нищо по-добро от това в края на една дълга нощ — каза тя с широка усмивка.
— А Рогд успява да уреди дълги нощи дори тук — от- беляза с приятен глас Фосиф, докато капитана Хетнис и нейният второстепенен се приближаваха. — Ех, младост, младост! Хайде, елате да ви покажа къде ще ви настаним.
Синьо-зелените петна по къщата грейваха и угасваха с промяната на ъгъла, от който ги виждахме. От другата страна на къщата имаше голяма площадка, на- стлана с плоски сиви камъни, обрасли с мъх и засенчени от две големи дървета. Вляво имаше ниска елипсовидна сграда, наполовина от дърво, наполовина от стъклени плоскости.
— Банята — каза Фосиф и махна към ниската сграда. От другата страна на обраслата с мъх каменна площадка, край път, който прехвърляше възвишението и се спускаше към къщата край езерото, имаше друга сграда от същия камък с черни жилки и синьо-зелени петна, двуетажна, но по-малка от главната къща и с по-малко тераси. Фасадата, която гледаше към нас, цялата бе заета от веранда, засенчена от гъста асма. На верандата имаше хора, които явно ни чакаха. Повечето бяха облечени с ризи и панталони, или с поли, чиято кройка подсказваше, че са ушити от срязани по шевовете панталони. Платовете бяха износени и избелели, от ярките им сини, зелени и червени цветове беше останал само спомен. Нито една не носеше ръкавици.
Придружаваше ги персона, облечена в конвенционалния тоалет от сако, панталони, ръкавици и бижута. От чертите ѝ реших, че е самири и вероятно е една от надзирателите в плантацията. Спряхме натри метра от групата под сянката на широката асма и Фосиф каза: