— Специално за вас, флотска капитана, понеже знаех, че ще искате да ги чуете как пеят.
Надзирателата се обърна с гръб към нас и каза на групата:
— Сега. Пейте. — Каза го на радчайски, много бавно и отчетливо.
Една от по-възрастните в групата се наведе към човека до себе си и каза на делсиг:
— Рекох ти аз, че сме избрали неподходяща песен.
Хората в групата си размениха няколко прошепнати реплики под притеснения поглед на надзирателата, която очевидно не разбираше защо се бавят, после си поеха дъх едновременно и запяха: „О, вие, що живеете в заслона на Богинята, що цял живот сте в сянката й“. Знаех песента, всеки стих, всички куплети. Повечето говорещи делсиг валскааиани я пееха на погребения.
Беше жест на утеха. Дори да не бяха знаели защо идваме, нямаше как да не забележат обръснатите ни глави и траурната ивица през лицата ни, моето и на капитана Хетнис. Тези хора не ни познаваха, не знаеха и коя е покойната. Ние бяхме представители на силата, която ги е завладяла, откъснала ги е от родния дом и ги е докарала тук да работят на чужда земя. Нямаше причина да се интересуват от чувствата ни. Едва ли подозираха, че някоя от нас знае достатъчно делсиг, за да разбере текста на песента. Нито имаха причина да вярват, че ще оценим значението ѝ, дори да разпознаем думите. Тези песни са натоварени със символизъм и исторически препратки, носят голяма емоционална тежест, но само за онези, които имат достатъчно познания да ги разпознаят.
Въпреки това изпяха песента. А след като приключиха, възрастната персона, която се бе обадила в началото, се поклони и каза:
— Граждани, ще се молим за онази, която сте изгубили. — Каза го на съвършено разбираем радчайски, макар и със силен акцент.
— Граждани — отговорих аз, също на радчайски, за- щото смятах, че познанията ми по родния им език е добре, поне засега, да останат в тайна. — Трогнахте ни дълбоко и ние ви благодарим за песента и за молитвите ви.
Надзирателата се обади отново, бавно и със силен глас:
— Флотската капитана ви благодари. А сега тръгвайте.
— Момент — намесих се аз и се обърнах към Фосиф.
— Бихте ли ми угодили, като предложите на тези хора нещо за хапване и пийване, преди да си тръгнат? — Тя примигна неразбиращо насреща ми. Надзирателата ме зяпна с изумление. — Приемете го за каприз от моя страна. Ако ви се струва неприлично, готова съм да ви компенсирам. Каквото имате подръка. Чай и бисквити, да речем. — Предполагах, че в кухнята на замъка имат постоянен запас от тези неща.
Фосиф се съвзе от краткотрайната изненада.
— Разбира се, флотска капитана. — Даде знак на надзирателата и тя, все още сащисана от молбата ми, подкара работниците към къщата.
Приземният етаж на къщата за гости представляваше голямо отворено пространство, съвместяващо трапезария и дневна, като дневната беше пълна с меки кресла и ниски масички, на които имаше настолни игри с пулове в ярки цветове. В другата половина на общото помещение хапнахме бобена чорба на дълга маса, артистично комплектувана с различни по вид столове; отстрани имаше бюфет, отрупан с плодове и сладкиши. Редицата малки прозорци точно под тавана бе помръкнала от здрача и довените от вятъра облаци. На горния етаж имаше мрежа от тесни коридори, а маломерните апартаменти, състоящи се от спалня и свързана с нея дневна стая, бяха издържани в различна цветова гама. Моите бяха в оранжево и синьо, в приглушени тонове, а дебелите меки одеяла, с които бе застлано леглото, имитираха — изключително успешно поизбеляла от употреба кувертюра, внасяща допълнителен уют. На пръв поглед всичко създаваше илюзията за традиционна селска вила, но беше резултат от грижливо и детайлно обмислен дизайн.
Граждана Фосиф, седнала в единия край на масата, каза:
— Тази постройка всъщност е била склад и офиси. А централната сграда е била нещо като хотел. Преди анексирането.
— Всички стаи в голямата къща си имат тераса — добави Рогд. Успяла бе да се намести на съседния стол и сега се накланяше към мен, кривнала глава и с веща усмивка. — Много удобно, ако човек има вкус към тайните срещи. — Светна ми, че се опитва да флиртува с мен. Въпреки че бях в траур и подобни мераци, дори да намираха отклик, бяха в най-висша степен неприлични.
— Ха-ха! — засмя се граждана Фосиф. — Рогд винаги е намирала външните стълби за много полезни. На нейната възраст и аз смятах така.
Най-близкият град беше на един час път с летяща машина. Тук нямаше никого, с когото да си уреждаш тайни любовни срещи, ако не броим членовете на домакинството — предполагах, че в главната къща са отседнали братовчеди и клиенти на семейството. Не всички в едно домакинство са сродени по начин, който не допуска сексуални връзки, значи не беше изключено сред гостите на къщата да има възможни кандидати за подобни забавления. Ако нямаше, значи оставаше само прислугата.