— О, да, флотска капитана, такива са! Сега вече разбирате защо никога не бих се отнесла лошо с тях. Защото ми трябват! Всъщност те живеят в друг бивш хотел, на няколко километра оттук, от другата страна на възвишението. — Дъжд трополеше по малките прозорци. От станцията знаех, че вали само нощем и че дъждът винаги спира навреме, така че чаените листен- ца да изсъхнат за сутрешната беритба.
— Колко хубаво — казах любезно.
Станах преди изгрев-слънце, когато небето беше перленорозово и бледосиньо, а езерото и долината още тънеха в сянка. Въздухът беше студен, но не мразовит, а аз вече повече от година живеех в тесни пространства, където няма място да потичаш на воля. Тичането се беше превърнало в навик, когато живеех в Итранската тетрархия, място, където спортът беше религия, а подготовката за любимата им игра с топка беше равносилна на молитва и медитация. Приятно ми бе да се върна към онзи навик, макар никоя тук да не играеше играта и дори да не бе чувала за нея. Поех полека по пътя към възвишението, като внимавах за десния си хълбок, който бе пострадал преди година и така и не се беше възстановил напълно.
Наближих билото и чух пеене. Силен глас пееше соло, звукът отскачаше от скалните струпвания и се стелеше над полето, където работници с кошници през рамо вървяха между редовете и е бързи движения беряха листа от високите до кръста храсти. Поне половината от работниците бяха деца. Песента беше на делсиг, тъжна песен, която разказваше за мъката на пеещата по любимата, която е обещана другиму. Темата беше категорично валскааианска, защото подобна дилема не беше характерна за радчайските взаимоотношения. Чувала бях тази песен и преди. Сега тя върна жив спомен за Валскаай, за мириса на мокър пясъчник в надупчения от пещери район, където бях ходила за последно на планетата.
Пеещата явно изпълняваше ролята и на пост — щом наближих, думите се промениха. Пак бяха на делсиг и несъмнено почти неразбираеми за надзирателите.
Ето я войната,
тъй алчна, тъй гладна за песни.
Изяла е хиляди и те преливат,
преливат от устата ѝ,
литват на воля отчаяни.
Добре че можех да контролирам лицевото си изражение. Новият текст беше импровизация, но импровизация отлична, пасваща идеално на ритъма, и друга на мое място би се усмихнала издайнически. Аз обаче продължих да тичам с безизразна физиономия, все едно не съм разбрала и дума. Но наблюдавах тайно работниците. Изглежда, всички бяха валскааиани. Сатиричната импровизация на пеещата беше предназначена за ушите на тези хора и изпяна на техния език. Бяха ми казали, още когато бях на станцията, че всички работници в плантациите на Фосиф са валскааиани, и тогава това ми се стори странно. Не че има валскааиани сред работниците, а че всички са валскааиани. Сега, когато с очите си видях, че е вярно, чувството, че нещо не е наред, се върна по-силно отпреди.
Обичайно, когато пристигне транспортен кораб с работници от дадена система, от Валскаай, да речем, те или се разпределят между десетки работни места — плантации или други бизнеси, които биха проявили интерес към тях, — или остават в пашкули в някой склад и при нужда ги събуждат на порции, понякога в продължение на десетилетия. Тук би трябвало да има... колко, петима-шестима валскааиани. А те бяха поне шест пъти повече. Очаквала бях да видя поне няколко самири, ксаи дори или ичана, или членове на други етнически групи, защото преди анексирането тук със сигурност бе имало и други етноси освен ксаи и ичана.
Необичайно беше и стриктното разделение между прислугата, която работеше навън, в градината — до една валскааиани, както се бях убедила тази сутрин и вчера, — и прислугата, която работеше вътре в къщата и която се състоеше предимно от самири и няколко ксаи. Валскаай беше анексиран преди стотина години и досега поне част от първите транспортирани тук валскааиани или техните деца трябваше да са се явили на тестовете на пригодност или да са се издигнали по друг начин в социалната йерархия.
Тичах към общежитието на работниците, сграда от кафяви тухли и без стъкла на прозорците, само тук-там по някое опънато в прозоречната каса одеяло. И да беше била хотел някога, тази сграда очевидно не можеше да се сравни с лукса на езерната къща на Фосиф. Беше и много по-малка. Но пък имаше чудесен изглед към долината, сега пълна с чаени насаждения, и пряк път към голямото езеро. Отъпканата пръст около нея навремето можеше да е била парк или грижливо поддържани морави. Любопитна бях какво има вътре, но вместо да вляза неканена и твърде вероятно нежелана, се обърнах и затичах назад.