— Флотска капитана — каза в ухото ми „Милостта на Калр“. — Лейтенанта Сейварден ме помоли да ви напомня да внимавате за крака си.
— Кораб — отвърнах, — кракът ми сам ми напомня за себе си. — Което „Милостта на Калр“ знаеше отлично. А разговорът със Сейварден, който бе станал причина за посланието на кораба, се бе състоял преди два дни.
— Лейтенантата със сигурност ще има какво да каже по въпроса — продължи „Милостта на Калр“, — а и вие сякаш не обръщате внимание на болката. — Неодобрение ли долових в уж ведрия глас на кораба?
— Ще му дам дълга почивка — обещах. — А и вече почти се прибрах.
Докато прехвърля отново билото, небето и долината вече се къпеха в светлина, а въздухът бе станал по- топъл. Заварих граждана Сирикс на пейка под асмата с димяща чаша чай в ръка. Без сако, ризата спусната свободно над панталона, бижута — никакви. Траурно облекло, макар че не бе длъжна да скърби за преводача Длик; не си беше обръснала главата, нито бе нарисувала траурна ивица през лицето си.
— Добро утро — извиках когато, наближих верандата. — Ще ми покажете ли банята, граждана? Как функционира и прочие?
Тя се поколеба за част от секундата, после кимна предпазливо, сякаш съм я помолила за нещо опасно и животозастрашаващо.
Дългият извит прозорец на банята разкриваше прекрасна гледка към сиво-черни канари и заледени върхове. В единия му край се виждаше малка част от къщата, в която бяхме отседнали. Гостите, които идваха тук, сигурно ценяха високо банята именно заради изгледа. Не знам дали на някоя радчаи би ѝ хрумнало да остъкли банята си по този начин.
Останалите стени бяха от светло лакирано дърво с красива резба. В облицования с камък под имаше кръгъл басейн с гореща вода, с пейки, на които да седнеш и да сс киснеш на воля, а отстрани имаше друг басейн, с хладка вода.
— Тонизира след горещия басейн — обясни Сирикс: седеше на пейка в горещата вода срещу мен. — Затваря порите.
Г орещината се отразяваше добре на болката в хълбока ми. Май наистина бях прекалила с тичането.
— Сериозно?
— Да. Много е очистващо. — Изборът на думата ми се стори странен. Предположих, че е директен превод от дума с по-сложно значение, от ксай или лиост на радчайски. — Добре си живеете вие — продължи Сирикс. Вдигнах въпросително вежда. — Поднасят ви чай в леглото. Дрехите ви са изпрани и изгладени. Сама ли се обличате, или и е това ви помагат?
— Обикновено го правя сама. Но ако се налага пълна униформа за някакво официално събитие, малко помощ е добре дошла. — Самата аз никога не бях прибягвала до въпросната помощ, но многократно я бях оказвала. — Е, разкажете ми за предците си. За първите самирски работници, транспортирани тук. Всички те, или почти всички, са били пратени в планините да берат чай, нали?
— Много от тях — да, флотска капитана.
— Онова анексиране е станало доста отдавна, затова, когато станали цивилизовани — позволих капка ирония да се промъкне в гласа ми, — започнали да се явяват на тестове за пригодност и получили други назначения. За мен това е съвсем логично. Но изобщо не ми изглежда логично, че сега на полето не работи нито една самири. Само валскааиани. А самите те, валска- аианите, работят единствено на полето, ако не броим две-три, които работят в градините около къщата. От анексирането на Валскаай са минали сто години. И нито една валскааиани не е била повишена в надзира- тела за това време?
— Ами, флотска капитана — отвърна Сирикс, — никоя не би останала на полето да бере чай, ако може да се махне. Полските работници са на норма — заплаща им се според минимално количество листа, което трябва да наберат. Но минималната норма е толкова висока, че за да бъде изпълнена, три работници, при това от най-бързите, трябва да берат от изгрев до залез без почивка.
— Или една работница и няколко деца — казах. Видяла бях деца да работят на полето, докато тичах.
Сирикс кимна и продължи:
— Следователно никоя не успява да покрие нормата, за да получи договорената заплата в пълния ѝ размер. Колкото до храната... Дават им основно каша, която те овкусяват с клонки и прах, останали от преработката на чая. За които, между другото, Фосиф им иска пари. На цена за първокласен чай. Така де, това не са клонки и прах от обикновен чай, това е „Рибна щерка“! — Млъкна за миг и си пое дъх. Стигнала бе само на крачка от това да изрази гнева си открито. — По две паници каша на ден. Това е крайно недостатъчно, но ако искат повече, трябва да си го купят.
— На цени за първокласни продукти — предположих аз.
— Именно. Обикновено им се отпускат малки парцели за отглеждане на зеленчуци, но семената и инструментите трябва да си купуват сами, а и работата в градинките отнема от времето за беритба на чай. Нямат къща, следователно нямат семейство да им даде нещата, от които се нуждаят, трябва всичко да си купуват. Пътни разрешителни не им се издават, така че няма как да пазаруват отдругаде. Не могат да си поръчат необходимото от града, защото нямат пари, задлъжнели са толкова много, че никоя не би им отпуснала кредит, затова пазаруват от Фосиф — по-добра храна, ръчни устройства, достъп до забавления, каквото се сетите — на нейни цени.