Капитана Хетнис не беше с униформа — при траур не беше длъжна да я носи. Свободно падащата ѝ риза беше в тъмнорозово, панталоните — в маслиненозеле- но. Малкото цивилни дрехи, които имах аз, или бяха прекалено официални и следователно неподходящи, или датираха от годините, които бях прекарала извън пределите на Радч, следователно бяха още по-непод- ходящи. Затова се бях спряла на униформените си риза и панталони в кафяво и черно. Строго погледнато, не трябваше да нося никакви бижута, но не исках да се разделям с мемориалната игла на лейтенанта Оун, затова я закачих от вътрешната страна на ризата. Поседяхме мълчаливо известно време, Калр Пет и „Мечът на Атагарис“ стояха неподвижни зад нас, в случай че ни потрябват. Капитана Хетнис се напрягаше все повече, макар да криеше успешно чувствата си, поне докато Сирикс не слезе по стълбите и не дойде при нас. Тогава капитана Хетнис се изправи рязко и почна да крачи напред-назад. Не беше продумала и дума на Сирикс по време на пътуването, снощи — също. Явно и сега не смяташе да говори с нея. Но това не беше в противоречие с правилата на траура, които позволяваха на опечалените някои крайности в поведението.
По обяд слугите ни донесоха табли с храна — още хляб, който на станциите често минаваше за лукс, но все пак се смяташе за обикновена, простичка храна, и различни пастети за мазане, всичките овкусени много малко или никак. Въпреки това и обядът, като снощната вечеря, се движеше по ръба на идеята за аскетична и оскъдна храна.
Една от слугите отиде при стената и за моя изненада я изтегли встрани. Оказа се, че почти цялата стена представлява серия от подвижни панели, които се отварят към засенчената от асмата веранда и пускат в стаята приглушена слънчева светлина и приятен уханен ветрец. Сирикс занесе обяда си на една от пейките отвън — макар че отварящата се стена превръщаше границата между вътре и вън в нещо твърде неясно.
На станция Атоек лейтенанта Тизаруат седеше в чайна — ниски удобни фотьойли около ниска маса, отрупана с празни и полупразни бутилки арак. Не можеше да си ги позволи със заплатата си, значи или ги беше купила на кредит, или ѝ бяха подарък, вдъхновен от поста ѝ. Или от моя. Една от двете ни трябваше да намери начин да върне жеста, но това едва ли щеше да представлява проблем. Граждана Пиат седеше до Тизаруат, неколцина други младежи седяха около масата. Всички се смееха на нещо.
На борда на „Милостта на Калр“ медиката вдигна вежда, чула как войната Калр, която ѝ помагаше в лазарета, си пее под нос:
Коя е обичала само веднъж?
Коя се е заричала, че повече не ще обича
и обещанието си е спазила?
Не съм била аз.
На Атоек капитана Хетнис спря да крачи и сложи обяда си на масата. Сирикс, на пейката отвън, сякаш изобщо не забеляза. Една от слугите мина покрай нея, спря и каза нещо толкова бързо и тихо, че не можах да го разбера, или пък я бе заговорила на лиост. Сирикс вдигна глава към нея, погледна я сериозно и отговори на радчайски: „Аз съм само съветница, граждана“. Без следа от озлобление или враждебност. Стори ми се странно след изблика на недоволство по-рано същата сутрин и острото чувство за несправедливост.
Горе, в чайната на станция Атоек, някоя каза:
— Сега, когато капитана Хетнис и онази страховита флотска капитана са долу, на Тизаруат се пада да ни пази от пресгер!
— Да бе — отвърна Тизаруат. — Ако пресгер ни нападнат, нищо не можем да направим. Но мисля, че ще мине много време преди пресгер да стигнат до нас. — Слухът за раздвоението на Анаандер Мианаай още не беше плъзнал и проблемите с порталите минаваха, официално поне, за „непредвидени затруднения“. Донякъде логично, онези, които не вярваха на официалната версия, намираха варианта с чуждата намеса за по-правдоподобно обяснение. — Всичко ще е наред.
— Да, ама както сме отрязани... — започна друга.
Граждана Пиат я прекъсна:
— Добре сме си. Дори да се окажем откъснати от планетата —тук някоя измърмори: „Да не дават боговете“, — пак ще сме добре. Ще можем да се изхранваме.
— А ако не — каза друга, — може да отглеждаме скел в езерото в Градините.
Смях.
— Това ще натрие навирения нос на онази земедела! Нали, Пиат?
Тизаруат беше понаучила това-онова от своите Бо. Успя да удържи гласа и лицето си забележително безучастни.
— За коя земедела говориш?
— Как ѝ беше името... Баснааид? — отговора онази, която се бе засмяла най-силно. — Тя всъщност е пълна нула. Обаче, ако можеш да си го представиш, една Оуер от Палата Омоу отишла да ѝ предложи клиент- ство и тя отказала! Семейството ѝ е нищо и никакво, самата тя не е първа красавица, ама била прекалено добра за Оуер, представяш ли си!