От едната страна на Тизаруат седеше Пиат, от другата — млада персона, която, по данни от „Милостта на Калр“, беше братовчеда на Скааиат Оуер, макар самата тя да не носеше фамилията Оуер. Не била част от групичката, добави корабът, но дошла по покана на Тизаруат.
— Скааиат не се обиди — каза братовчедата. И се усмихна, с което почти успя да смекчи впечатлението от острия си тон.
— Е, да, естествено, че няма да се обиди. Но не е прилично да отказваш такова предложение. Това просто показва що за човек е земеделата.
— Така е, да, показва — съгласи се братовчедата на Скааиат.
— Добра е в работата си — каза Пиат така, сякаш през последните няколко секунди беше събирала смелост да го каже. — Има основание да се гордее със себе си.
Миг на смутено мълчание. После:
— Ще ми се Рогд да беше тук — каза онази, която бе повдигнала темата. — Не знам защо и тя замина. Винаги е много забавно, когато Рогд е тук. Винаги се смеем до сълзи.
— Но не се смеете на нея — изтъкна братовчедата на Скааиат.
— Е, не, разбира се — отвърна поддръжницата на Рогд. — Но пак е забавно. Тизаруат, трябва да я видиш как имитира капитана Хетнис. Направо да се напикаеш от смях.
На Атоек, в къщата, Сирикс стана и се качи горе. Погледнах Пет, видях, че се поти в униформата си и че вече се е отегчила да ни наблюдава с капитана Хетнис. Мислеше си за храната на бюфета — можеше да я подуши от мястото си. Добре би било скоро и аз да се кача горе, да се престоря, да речем, че искам да подремна, така че Пет да си почине и да хапне заедно с „Мечът на Атагарис“. Капитана Хетнис, която не подозираше, че току-що са я обсъждали на станцията, излезе да седне на верандата — сега, когато Сирикс се беше махнала оттам.
Една от слугите се приближи към Калр Пет. След кратко колебание — вероятно се чудеше как да се обърне към войната — каза:
— Ако обичате.
— Да, граждана — отвърна Пет.
— Това пристигна сутринта — каза слугата. Подаде ѝ малък пакет, увит в мек виолетов плат, кадифе сякаш. — С изрична молба да бъде предадено лично на флотската капитана. — Не обясни защо го дава на Пет вместо на мен.
— Благодаря, граждана — каза Пет и взе пакета. — Коя го изпраща?
— Куриерата не каза. — Но аз си помислих, че знае или най-малкото се досеща.
Пет разви плата. Отдолу имаше семпла кутия от светло дърво. В кутията имаше триъгълна филия от плътен хляб, доста стар, както ми се стори; имаше и игла — сребърен диск с диаметър два сантиметра на верижка от сини и зелени стъклени мъниста; а под хляба и иглата — малка картичка, гъсто изписана с букви, които приличаха на лиост. Бързо запитване до станция Атоек потвърди догадката ми и ми помогна да разчета част от написаното.
Калр Пет затвори капака.
— Благодаря, граждана.
Станах, без да кажа и дума, отидох при Пет, взех кутията с все опаковката ѝ, качих се горе и минах по тесния коридор към стаята на Сирикс. Почуках на вратата. Когато Сирикс ми отвори, казах:
— Граждана, струва ми се, че това всъщност е за вас. — Подадох ѝ кутията, меката виолетова опаковка сгъната отдолу.
Тя ме погледна въпросително.
— Тук няма никоя, която да ми изпраща неща, флотска капитана. Сигурно грешите.
— Определено не е за мен — казах, все така с кутията в ръце. — Граждана — подканих я.
Осем се приближи зад нея да вземе кутията, но Сирикс я отпрати с жест, погледна ме и каза:
— Няма как да е за мен.
Вдигнах капака на кутията, за да ѝ покажа какво има вътре. Тя изведнъж застина, спря да диша дори.
— Съжалявам за загубата ви, граждана — казах. Иглата беше мемориална, а името на покойната — Одела. На картичката имаше подробности за живота на покойната и за погребението ѝ. Нямах представа какво е предназначението на филията стар хляб, освен че е някакъв символ, който очевидно значеше нещо за онази, която бе изпратила кутията. И определено значеше нещо за Сирикс. Не можах да преценя обаче дали реакцията ѝ се дължи на скръб, или на стрес от гнева, който не смееше да изрази.
— Казахте, че нямате семейство, граждана — продължих, след като мълчанието се проточи неприя тно. — Явно някоя Одела мисли за вас. — Явно бяха чули, че Сирикс е тук с мен.
— Тя няма право — каза Сирикс. Външно изглеждаше спокойна и безучастна, но знаех, че това е по принуда, че е въпрос на оцеляване. — Никоя от тях няма право. Искат хем вълкът да е сит, хем агнето цяло, а така не може. — Пое си дъх, стори ми се, че ще каже още нещо, но вместо това тя вдиша отново. Накрая каза: — Върнете го, моля. То не е мое, не може да е мое. Сами са си виновни.