— Или казан за варене на алкохол — с възмущение добави Рогд.
Фосиф въздъхна с дълбоко огорчение.
— Използват порционите си да правят алкохол, представяте ли си? А после задлъжняват още, за да си купят храна. Повечето не са виждали и петак от надницата си. Нямат никаква дисциплина.
— Колко валскааиани са били изпратени в тази система? — попитах Фосиф. — След анексирането им. Знаете ли?
П- редстава нямам, флотска капитана — отвърна Фосиф. — Аз просто вземам работниците, които ми се полагат.
— Тази сутрин видях деца да работят на полето — отбелязах. — Тук нямате ли училище?
— Няма смисъл — каза Фосиф. — Не и когато става въпрос за валскааианите. Децата просто не искат да ходят на училище. Нямат необходимата за това нагласа. Липсва им целенасоченост. О, наистина ми се иска да ви заведа на обиколка, флотска капитана! Може би когато двете ви седмици траур приключат. Искам да се похваля с чая си, а вие без съмнение искате да чуете още песни.
— Флотска капитана Брек — обади се капитана Хетнис, която досега беше мълчала, — не колекционира само песни, както се оказва.
— О? — възкликна Фосиф.
— Останах в квартирата ѝ по време на поста — каза капитана Хетнис — и трябва да кажа, че сервизът ѝ за ежедневна употреба е „Бракт“, в синьо и лилаво. Пълен комплект. И в отлично състояние. — Корабът ми показа самодоволната усмивка на Калр Пет, която стоеше зад мен. Почти не бяхме яли по време на поста, както повеляваше традицията, но Пет се бе постарала да ни сервира малкото храна в споменатия сервиз, а неизползваните съдове явно бе оставила на видно място — съвсем целенасочено, не се съмнявах в това, — така че капитана Хетнис да ги види.
— Виж ти! Отличен вкус, флотска капитана! И се радвам, че Хетнис го спомена. — Привика с жест една от слугите, прошепна ѝ нещо и я отпрати. — Имам нещо, което сигурно ще ви е интересно да видите.
В мрака навън пропя висок нечовешки глас, дълга серия от гласни в един тон.
— А! — извика Фосиф. — Точно това чаках.
Нов глас се присъедини към първия, малко по-нисък, после и трети, по-висок, и още, и още, докато най- малко десетина гласа не се вляха в монотонната мелодия, дисхармонична, но и странно напомняща хорово пеене.
Фосиф очевидно очакваше някаква реакция от моя страна, затова попитах:
— Какво е това?
— Растения — отговори Фосиф, явно доволна от мисълта, че е успяла да ме изненада. — Може да сте ги видели, щом сте ходили на разходка сутринта. Имат нещо като торбички, в които се събира въздух, и кога- то торбичките се напълнят, а слънцето залезе, въздухът започва да излиза и издава звук. Стига да не вали. Точно затова не ги чухме снощи.
— Бурени — отбеляза капитана Хетнис. — Много са досадни всъщност. Многократно са се опитвали да ги изкоренят, но те винаги поникват отново.
— Според легендата — продължи Фосиф, след като кимна на капитаната, — били създадени от храмова жреца. Растенията уж пеят различни думи на ксай, всичките свързани с храмовите мистерии, и когато другите жреци ги чули да пеят, разбрали, че мистериите им вече са достъпни за всички, че са разкрити. Убили онази, която била създала цветята. Разкъсали я на парчета с голи ръце, поне според легендата, тук, на брега на това езеро.
Не се бях сетила да попитам какво е била сградата преди.
— Значи това е било свещено място, така ли? Храм има ли? — Знаех, че големите храмове по правило се намират в населено място, в град или в село поне, а не бях видяла никакво що-годе голямо поселище, докато летяхме насам. Реших, че или е имало село и храм, които са били изравнени със земята, за да се отвори още място за отглеждане на чай, или че целият район се е смятал за свещен. — Езерото е било свещено, а в тази сграда са отсядали поклонници, така ли?
— Нищо не убягва на флотската капитана! — възкликна Рогд.
— Наистина — каза майка ѝ. — Руините на храма са от другата страна на езерото. Преди време там е имало оракула, но сега е останало само суеверието за риба, която изпълнява желания.