„Останало е и името на чая, който се отглежда сега на свещената някога територия“, помислих си. Запитах се какво ли мислят ксай по въпроса.
— Какви думи пеят растенията? — Знаех много малко ксай и не бях различила никакви думи в многогласа.
— Зависи кого попитате — отвърна с усмивка Фосиф.
— Като малка обичах да излизам в тъмното и да ги търся — каза Рогд. — Ако насочиш фенерче към тях, млъкват.
Дадох си сметка, че не съм видяла никакви деца тук, освен онези, които работеха на полето. Това ми се стори странно, защото мястото беше идеално за отглеждане на деца, но преди да попитам, слугата, която Фосиф бе пратила със задача, се върна с голяма кутия в ръце.
Кутията беше златна или най-малкото позлатена, инкрустирана с червени, сини и зелени стъкълца в стил, който беше по-стар и от мен. По-стар дори от трите хиляди години на Анаандер Мианаай. Виждала бях такова нещо само веднъж, много отдавна, когато самата аз бях на има-няма десетина година, тоест преди две хилядолетия.
— Това, разбира се, е копие — казах аз.
— О, не, флотска капитана — отвърна Фосиф, без да крие задоволството си. Слугата остави кутията на пода между нас и отстъпи назад. Фосиф се наведе и вдигна капака. Вътре имаше чаен сервиз — термос, дванайсет чаши и цедка. Златни, украсени с изящен рисунък в синьо и зелено.
Все още държах чашата с дръжка, от която пиех. Вдигнах я, Пет се притече да я вземе от мен, но не се върна на мястото си. Всъщност точно това целях — да ѝ дам повод да се приближи. Станах и клекнах до кутията.
Вътрешната страна на капака също беше златна, но не изцяло, под и над златната част имаше седемсанти- метрови ивици непозлатено дърво. Златната част беше гравирана. На нотайски. За разлика от останалите присъстващи, аз можех да прочета надписа. Няколко древни къщи (сред тях и тази на Сейварден) и някои по-нови, които намираха идеята за романтична и неустоима, твърдяха, че се потомци на нотайските предци. Някои от тях навярно биха разпознали азбуката, а дори и някоя дума. Ала на пръсти се брояха онези, които си бяха направили труда да научат езика.
— Какво пише? — попитах макар вече да знаех.
— Молитва към бог Варден — каза капитана Хетнис. — И благословия за собственицата.
„Варден е твоята сила — пишеше на капака, — Вар- ден е твоята надежда и твоята радост. Живот и успех за щерката на къщата. Поздравления за щастливия и заслужен празник“.
Вдигнах глава към Фосиф.
— Откъде имате това?
— Аха — отвърна тя. — Значи Хетнис е права, вие наистина сте ценитела? Никога не бих се досетила сама.
— Откъде — повторих — имате това?
Фосиф се засмя.
— И целенасочена, безспорно, но това вече го знаех. Купих сервиза от капитана Хетнис.
Купила го? Нещо толкова древно и безценно не можеше дори да е подарък. А идеята някоя да приеме каквато и да било сума за него беше абсолютно немислима. Все така приклекнала, аз се обърнах към капитана Хетнис, която отговори на неизречения ми въпрос:
— Собственицата имаше нужда от пари в брой. Не искаше да го продаде сама, защото... ами само си представете, ако се разчуе, че се е наложило да продадеш нещо такова. Затова ѝ съдействах със сделката.
— И си взе комисиона, разбира се — вметна Рогд. Явно ѝ беше неприятно, че чаеният сервиз я е изместил от центъра на вниманието.
— Така е. — Капитана Хетнис кимна.
Дори минимален процент комисиона от стойността на сервиза би възлязъл на шеметна сума. А и такава безценна антика рядко бе собственост само на един човек, освен по документи. Никоя нормална къща, дори да е на ръба на банкрута, не би позволила на отделен свой член да продаде нещо такова. Чаеният сервиз, който бях видяла навремето, не беше лична собственост. Беше част от оборудването на декадна стая на един кораб клас „Меч" и го бяха извадили, за да впечатлят моята капитана, когато тя им отиде на гости. Онзи беше в цикламено, сребристо и перлено, а гравираният надпис беше в прослава на друг бог. Завършваше с изречението: „Поздравления за щастливия и заслужен празник по случай вашето повишение. Капитана Сейморанд“. Имаше и дата — половин век преди Анаандер Мианаай да поеме управлението на Радч и преди сервизът да бъде взет като военна плячка.
Сигурна бях, че долната част на надписа върху капака на кутията пред мен е бил изрязан, че „Поздравления за щастливия и заслужен празник“ е само началото на изречението. Нямаше следи от намесата — ръбовете на позлатената част изглеждаха равни и гладки, дървото отдолу беше непокътнато. Но бях сигурна, че някоя е свалила позлатата, изрязала е ивица от долната ѝ страна, след това е върнала останалата част на мястото ѝ, като я е подравнила спрямо центъра на капака, така че липсата на част от надписа да не се набива на очи.