Но някоя като Рогд... о, някоя като Рогд изобщо не би се посвенила да ме набележи и да се престори, че става въпрос за привличане, романтични чувства и дори любов. Без значение, че при подобни свалки всички участващи са наясно с потенциалните предимства.
— Граждана — казах студено. — Знам, че вие сте написали онзи лозунг в Долната градина. — Тя ме зяпна с широко отворени очи, чак примигна неразбиращо. Калр Пет стоеше неподвижно в един ъгъл на стаята, съвсем като второстепенен. — В резултат на това преводача Длик изгуби живота си и нейната смърт поставя в потенциален риск цялата система. Смъртта ѝ беше злополука, да, но във вашите действия е имало умисъл, знаели сте, че това ще предизвика проблеми, но не сте давали пукната пара какви ще бъдат тези проблеми и коя ще пострада заради тях.
Рогд изпъчи рамене с възмущение.
— Флотска капитана! Нямам представа защо ме обвинявате в такова нещо!
— Ако трябва да гадая — продължих спокойно, — ядосали сте се на лейтенанта Тизаруат, задето ви е развалила кефа с граждана Пиат. С която, между другото, вие се държите безобразно.
— Е — каза тя с известно облекчение, — ако това е проблемът, с Пиат се познаваме от деца и тя винаги е била малко... странна. Прекалено чувствителна. Страда от ниско самочувствие, защото майка ѝ е станционна администратора и истинска красавица на всичкото отгоре. Пиат получи чудесно назначение, но постоянно се сравнява с майка си и сравнението не е в нейна полза, разбира се. Приема всичко толкова навътре, че понякога наистина |убя търпение, признавам. — Въздъхна, образ и подобие на съчувствие, съжаление и разкаяние дори. — Тя не за пръв път ме обвинява в лошо отношение, само за да ме ядоса.
— „Понякога си толкова тъпа, да ти го начукам“ — цитирах аз. — Интересна работа. Когато за последен път сте изгубили търпение, Пиат е била в центъра на вниманието и всички са се смеели на шегата ѝ. Вместо да се въртят около вас.
— Сигурна съм, че Тизаруат ви е съобщила за това с изцяло добре намерения, но тя просто не разбра какво... — Не довърши, лицето ѝ се изопна в страдалческо изражение. — Не може да... Не е възможно Пиат да ме е обвинила за онзи надпис на стената. Освен ако не е била в някое от мрачните си настроения, онази шега би ѝ се сторила смешна.
— Пиат не ви е обвинила в нищо — казах с все същия студен глас. — Доказателствата са красноречиви сами по себе си.
Рогд застина напълно неподвижна за миг, не дишаше дори. После каза с глас студен почти колкото моя:
— Затова ли приехте поканата на майка ми? За да дойдете тук и да ме нападнете? Очевидно е, че си имате свой дневен ред. Появявате се отникъде, вадите някаква абсурдна заповед, забраняваща пътуването през порталите, така че чаят да не напуска системата. Това е чиста проба атака срещу моята къща и аз няма да търпя мълчаливо! Ще разговарям с майка си за това!
— Непременно го направете — казах аз. Все още спокойна. — Обяснете ѝ също как онази боя се е озовала на ръкавиците ви. Но аз не бих се изненадала, ако тя вече знае за простъпката ви и ме е поканила тук с надеждата, че гостоприемството ѝ ще ме умилостиви и ще ме откаже от по-нататъшни наказателни действия. — Бях приела поканата, знаейки това. Искала бях да видя какво е долу и защо Сирикс е толкова гневна.
Рогд се обърна и излезе, без да каже нищо повече.
Утринното небе беше бледосиньо, насечено от сребристите ивици на климатичната решетка, с по някое прозирно облаче тук-там. Слънцето още не се бе издигнало над планината, така че къщите, езерото и дърветата тънеха в сянка. Сирикс ме чакаше на брега на езерото.
— Благодаря ви, че се обадихте да ме събудите, флотска капитана — каза тя и се сгъна в лек ироничен поклон. — Определено не бих искала да се успя.
— Свикнахте ли вече с часовата разлика? — На станцията сега беше ранен следобед. — Разбрах, че има пътека, която обикаля езерото.
— Не знам дали ще мога да поддържам темпото ви, ако ще тичате.
— Днес ще ходя. — Дори да не бях в компанията на Сирикс, пак щях да ходя. Тръгнах към пътеката. Не се обърнах да видя дали Сирикс ме следва, нямаше и нужда — чувах стъпките ѝ, освен това я виждах (както и себе си) през очите на Пет, която ни наблюдаваше дискретно от верандата.