— Дойката си тръгнала, когато Рогд била само на три — каза Пет на Осем, докато аз бях на разходка, а Сирикс още спеше. — Не можела да търпи повече майката.
— А другите родители къде са били? — попита Осем.
— О, майката не искала други родители. Или пък те не са искали пея. Дъщерята на дома е клонинг. Планирана да бъде същата като майка си. И доколкото разбирам, здраво ѝ дърпат ушите, когато се отклони от „правия“ път. Предполагам, че затова част от слугите я съжаляват.
— Майката май не обича много деца, нали? — отбеляза Осем, която бе забелязала, че държат децата в домакинството настрана от Фосиф и нейните гости.
— Откровено казано, и аз не обичам много децата — отговори Пет. — Е, не е точно така. В смисъл, децата са различни и ако познавах повече, сигурно щях да установя, че някои ми харесват, а други — не, точно както е с възрастните. Въпреки това се радвам, че никоя не очаква от мен да имам деца. Не знам какво да правя с тях, ако ме разбираш. И все пак знам, че това не бива да се прави.
Рогд се върна след два дни. Не ѝ позволили да се качи на асансьора. Тя настоявала, че винаги е имала разрешение да пътува до станцията, но напразно. Не била в списъка, нямала разрешително, а съобщенията ѝ до станционната администратора останали без отговор. Граждана Пиат също мълчала. Появили се служители от сигурността и много учтиво и почтително подканили Рогд да се върне в къщата край езерото.
Донякъде изненадващо, но тя направи точно това. Очаквала бях, че ще остане в града, където лесно би си намерила компания за игричките, които предпочиташе, но вместо това тя се върна в планината.
Пристигна посред нощ. Малко преди зазоряване, когато клюката за напразните ѝ опити да напусне планетата тъкмо плъзваше сред слугите извън кухнята, Рогд пратила личната си камериера да иде при Фосиф веднага щом тя се събуди и да поиска среща. Повечето кухненски слуги не харесваха особено камериерата на Рогд — по тяхно мнение тя твърде много се гордеела с позицията при дъщерята на дома. Въпреки това, както една кухненска помощница казала на друга в присъствието на Калр Пет, лично тя не би пожелала и на най-върлия си враг да се изправи пред Фосиф Денче с подобно съобщение.
Последвалият разговор се провел насаме. Тоест — според стандартите на това домакинство — в дискретното присъствие само на три-четири слуги. И стигнал до ушите на половин дузина, когато Фосиф крещяла. А тя крещяла наистина силно. Рогд сама си била виновна. И в желанието си да оправи нещата само ги била влошила. Опитала се да ме спечели на своя страна, но подходила толкова глупаво, че ме превърнала в свой враг. Нищо чудно, че съм я отблъснала, каквато била нескопосана и тъпа. Фосиф я било срам, че имат роднинска връзка. Явно Рогд била обидила и станционна администратора Целар. Самата Фосиф никога не би направила такива грешки и явно било имало някакъв дефект в клониращия процес, защото никоя с ДНК-то на Фосиф не би могла да е такова безполезно същество, което само хаби въздуха, дето го диша. И хич да не смеела да възразява! Една думичка и щяла да изхвърчи от къщата. Още не било късно Фосиф да си отгледа нова, по-добра наследница. Като чула това, Рогд се прибрала мълчаливо в стаята си.
Малко преди обяд, когато аз излизах от стаята си в къщата за гости, личната камериера на Рогд влезе в кухнята на централната сграда и спря в средата ѝ, мълчалива и разтреперана, вперила поглед в стената. Осем беше там да изпълни някаква заръка на Сирикс и аз наблюдавах сцената през нейните очи. В първия момент никоя не забеляза камериерата, всички бързаха да довършат обяда, но след минутка една от помощниците вдигна поглед и я видя да стои в средата на кухнята и да се тресе. Ахна и извика:
— Медът! Къде е медът?
Всички вдигнаха глави. Камериерата трепереше все по-силно и току отваряше уста, сякаш да каже нещо или да повърне.
— Късно е! — каза друга, а заместник-готвачата викна паникьосано: — Сложих всичкия мед в кексчетата за следобедната закуска!
— Ох, мамка му! — каза една слуга, която тъкмо бе влязла в кухнята с табла мръсни чаши. Никоя не се обърна да я смъмри и от това разбрах, че каквото и да става, е сериозно.
Довлякоха стол, три слуги прихванаха камериерата и я сложиха да седне. Тя още се тресеше, отваряше и затваряше уста като риба. Една помощница се притече, стиснала напоено с мед кексче, отчупи парче и го набута в зейналата уста на камериерата. Сладкото парченце падна на пода и всички се развикаха уплашено. Вместо да повърне, което изглеждаше неизбежно, камериерата издаде провлечен нисък стон.
— О, направете нещо! Направете нещо! — проплака слугата с мръсните чаши. Обядът беше напълно забравен.