— Започнала бях да се досещам какъв е проблемът. И преди бях виждала нещо подобно, макар че точно този вид реакция беше нов за мен.
— Добре ли сте, флотска капитана? — попита Сирикс, в къщата за гости, в коридора пред стаите ни. Явно бе излязла от своята, докато аз наблюдавах съсредоточено събитията в кухнята на централната сграда.
Отклоних вниманието си от образа, колкото да погледна към Сирикс и да отговоря:
— Не знаех, че самирите практикуват обладаване от духове.
Сирикс не направи опит да скрие отвращението си. Но после извърна глава, сякаш я е срам да срещне погледа ми, и изсумтя:
— Какво ли си мислите за нас, флотска капитана.
За нас. Разбира се. Сирикс беше самири.
— Правиш такова нещо — продължи тя,- когато се чувстваш пренебрегната или дълбоко обидена. Тогава всички се втурват да ти дават сладки неща и да те утешават с мили думи.
Не ми изглеждаше като нещо, което камериерата „прави“, а повече като нещо, което ѝ се случва. А и не бях забелязала да я утешават с мили думи. Насочих отново вниманието си към кухнята и видях, че една от полските надзиратели — онази, която ни беше посрещнала в деня на пристигането ни и която говореше на работниците все едно са малоумни и не знаят ни дума радчайски, — е коленичила до стола на камериерата, която все така трепереше и стенеше тихо.
— Трябваше да ме повикате по-рано! — сопна се надзирателата.
— Ами ние я видяхме преди минутка! — възрази една от помощниците.
— Целта е да се попречи на духа да говори — каза Сирикс, която още стоеше до мен в коридора, все така отвратена и засрамена. — Защото проговори ли, най-вероятно ще прокълне някоя. Хората са готови на всичко, за да му попречат. Понякога нещата се проточват с дни и цялото домакинство се превръща в заложник на обладаната.
Не вярвах, че духове или богове обладават хора, но и не ми се вярваше камериерата да го е направила нарочно или без крайно основателна нужда от вниманието, което колегите ѝ щяха да ѝ окажат. А и в крайна сметка тя трябваше постоянно да търпи Рогд Денче, денонощно почти.
— Сладки неща? — попитах Сирикс. — А не непременно мед?
Сирикс примигна — веднъж, два пъти. Застина. И преди я бях виждала да замръзва така, когато беше ядосана или се чувстваше засегната. По някаква причина беше приела въпроса ми като лична обида.
— Май няма да обядвам — каза тя студено, обърна се и си влезе в стаята.
В кухнята главната готвача, видимо успокоена от присъствието на надзирателата, взе нещата в свои ръце, развика се на подплашените си помощници и къде с добро, къде с лошо ги накара да се върнат на работа. Междувременно надзирателата слагаше малки парченца от меденото кексче в устата на камериерата. Парченцата до едно падаха в скута ѝ, но надзирателата упорито продължаваше да се опитва. Тикаше парченца кекс в устата ѝ и напяваше нещо, на лиост, както ми се стори. Предвид ситуацията вероятно напяваше молитва.
Накрая стоновете и треморът на камериерата утихнаха, а проклятието си остана неизречено. Бедната си взе почивка до края на деня с извинението, че е изтощена — извинение, което никоя, нито от прислугата, нито от семейството, не подложи на съмнение, поне доколкото Осем успя да дочуе.
На следващата сутрин камериерата се върна на работа, а домашната прислуга се държеше с нея много по-мило.
Рогд ме избягваше. Виждах я рядко, късно следобед или рано сутрин, когато отиваше в банята. Ако пътищата ни случайно се пресечаха, тя поглеждаше на другата страна и не обелваше дума. Повечето време беше или в съседното градче, или — за съжаление — в работническото общежитие отвъд възвишението.
Мислех да си тръгна, но все още ни оставаше цяла седмица строг траур. Ако го прекъснех, щяха да тръгнат приказки, че това е на лош късмет и че погребалният ритуал е бил компрометиран. Подозирах, че пресгер или техните преводачи нито ще разберат, нито биха се възмутили особено, ако разберат. И все пак предпочетох да не рискувам. На два пъти бях виждала как подценяват пресгер и до какви катастрофални резултати води това подценяване — веднъж от губернатора Жиарод и капитана Хетнис, и веднъж от самата Анаандер Мианаай, когато тя бе сметнала, че разполага с ресурсите и силата да ги унищожи, а в отговор те бяха дали онези невидими и всепронизващи пистолети на гарседцаите, които лордата на Радч бе сметнала за лесна плячка. Пресгер не го бяха направили с цел да спасят гарседдаите — в резултат на бунта си гарседдаите бяха избити до крак, до последния човек, всички планети и станции в родната им система бяха изгорени, а пресгер не предприеха нищо в отговор на геноцида. Не, според мен го бяха направили, за да пратят на Анаандер Мианаай послание. Послание, което гласеше: „Дори не си и помисляй“. Нямах намерение на свой ред да ги подценявам.