Фосиф все така ни идваше на гости всеки ден и ме ухажваше с обичайното си фалшиво лекомислие. Приемах това ѝ поведение като знак за две неща: първо, че твърдо е решила да постигне своето, и второ, че поведението ѝ е инструмент, чрез който обикновено успява да постигне целите си — упорито повтаря онова, което ѝ се иска да е вярно, с твърдата увереност, че рано или късно ще се окаже така. От опит знам, че този метод работи най-добре за онези, които и без него са в позиция да получат желаното. Фосиф очевидно бе установила, че при нея методът дава резултат.
Горе, на станция Атоек, въпреки давлението, оказано от лейтенанта Тизаруат, и намесата на станционна администратора Целар, подробната инспекция на подпорите на Градината щеше да започне след повече от седмица.
— Ако трябва да съм напълно откровена — обясни Тизаруат на Баснааид един следобед в квартирата ни на станцията, — толкова много неща се нуждаят от спешен ремонт, че инспекцията на подпорите постоянно бива изместена назад в списъка. — Ясно долавях решимостта ѝ, несекващото вълнение, че е в състояние да помогне на Баснааид. Но също и неудовлетвореност. — Сигурна съм, че ако флотската капитана беше тук, все щеше да намери някакъв начин да... да го уреди.
— Самият факт, че инспекцията е планирана, е впечатляващ — каза Баснааид и придружи думите си с усмивка, която моментално подобри настроението на Тизаруат.
Овладяла реакцията си, лейтенантата продължи:
— Не е нещо спешно, но се чудех дали земеделската служба не би могла да осигури някакви растения за обществените зони в Долната градина.
— Това със сигурност би подобрило качеството на въздуха! — засмя се Баснааид. — Но не знам дали светлината ще е достатъчно силна.—Позамисли се и добави, все така с усмивка: — Може пък да изкарат някоя и друга гъба.
— Гъбите! — възкликна Тизаруат, без да крие объркването си. — Никоя не иска да каже къде ги отглеждат. Не знам от какво толкова ги е страх. Понякога си мисля, че всички тук отглеждат гъби в кутии под леглата си или нещо такова, и точно затова приемат на нож ремонтите в сектора.
— Изкарват пари от гъбите. И ако земеделската служба сложи ръка на тях, ще започнем да ги отглеждаме в Градините и ще ги продаваме на безбожни цени.
— Това няма да им попречи и занапред да си ги отглеждат тук — възрази Тизаруат, — и да ги продават. Така че не виждам какъв е проблемът. — Махна с ръка, ядосана на собственото си раздразнение. — Като говорим за гъби, да пратя ли Девет да ни купи нещо за ядене?
В декадната стая на „Милостта на Калр“ Сейварден седеше с Амаат лейтенантата от „Мечът на Атагарис“. Амаат лейтенантата беше донесла бутилка арак.
— Много мило — каза Сейварден с едва доловимо пренебрежение, което другата лейтенанта не забеляза.
— Ще ми простите, но аз няма да пия. Дала съм обет.
— Подобни обети хората дават в знак на покаяние или просто като начин да изпитат волята си. Подаде бутилката на Амаат Три, която я взе, остави я на барплота и отиде да застане до второстепенния от „Мечът на Атагарис“, който бе дошъл със своята офицера.
— Достойно за възхищение! — отвърна Амаат лейтенантата от „Мечът на Атагарис“. — Но на мен не ми е по силите. — Взе чашата си с чай. Три беше помолила Калр Пет за разрешение да използва най-хубавия порцелан — който все още беше прибран в моята каюта, защото Пет се боеше безценният ѝ сервиз да не пострада, — и така да унижи лейтенантата от „Мечът на Атагарис“, като демонстрира далеч по-високия ми статут. Пет беше отказала и вместо това предложи на Амаат Три да подходи от обратната посока, като сервира на лейтенантата в стария ми емайлиран сервиз. Три се бе изкушила за кратко, спомнила си — както и всички други от нашия екипаж — заплахата, която „Мечът на Атагарис“ ни беше отправил, когато влязохме в системата. Но накрая благоприличието все пак надделя, така че лейтенантата от „Мечът на Атагарис“ пиеше чая си в неведение за готвената ѝ обида. — Сейварден е много старомодно име — каза тя с ентусиазъм, който ми се стори твърде фалшив. — Родителите ви явно са обичали историята. — Една от съюзниците на Анаандер Мианаай още от времето преди Мианаай да разпространи сферата си на влияние извън самия Радч, се е казвала Сейварден.
— Това име се срещаше често в моето семейство — отвърна хладно Сейварден. Правеше се на възмутена, но вътрешно се наслаждаваше на объркването, което предизвиква — още не се беше представила с фамилното си име, а и не носеше никакви бижута, които да подсказват семейни връзки, защото къщата ѝ вече не съществуваше, а самата тя бе откъсната от роднините си преди хиляда години. А дори да носеше някакви бижута и игли, лейтенантата от „Мечът на Атагарис“ едва ли би разпознала символното им значение, защо- то междувременно модата се беше променила до неузнаваемост.