— И тези приятели — вметна лейтенанта Тизаруат, са ви предлагали неща заради сестра ви, а не заради нещо, с което вие сте заслужили вниманието им.
— Чудех се дали Тизаруат си е дала сметка защо се е увлякла така по Баснааид. Едва ли — в момента определено се стараеше да слуша Баснааид, а не да я разбере. Радваше се, че може да помогне. Че земеделата ѝ се доверява.
— Оун никога не е коленичила. — Баснааид, изглежда, не забелязваше странностите в поведението и думите на Тизаруат, толкова нетипични за седемнайсет- годишна. Или пък вече бе свикнала с тях. — Не би го направила. Ако е станала интимна с някоя, било е от искрени чувства, а не за изгода.
— Да — каза простичко Тизаруат. — Същото каза и флотската капитана.
Баснааид не реагира на последната реплика и разговорът се насочи към други неща.
Три дни преди да си тръгнем капитана Хетнис най- после зачекна темата за щерката на дома. Седяхме под асмата, вратите на къщата бяха широко отворени зад нас. Фосиф беше отишла по работа в манифактурата, а Рогд, както обикновено, беше в работническото общежитие. Сирикс беше слязла при езерото, уж да провери дали има риба, но според мен просто искаше да остане сама, без Осем да се навъртя постоянно наоколо ѝ. Бяхме само аз и капитана Хетнис, второстепенният от „Мечът на Атагарис“ и Калр Пет стояха наблизо. Седяхме и гледахме към обраслата с мъх каменна настилка на двора, към възвишението и черните планински върхове отвъд, увенчани с ледени шапки.
Централната сграда се падаше отляво, банята беше отпред, така че хем да е близо до господарската къща, хем да не закрива гледката, само единият край на стъклената ѝ стена навлизаше в полезрението ни. Въпреки че следобедното слънце напичаше, под дърветата и асмата беше хладно и влажно.
— Флотска капитана — каза Хетнис. — Разрешавате ли да говоря откровено?
Дадох ѝ знак да говори. За десетината дни на престоя ни тук капитана Хетнис нито веднъж не бе споменала причината да пристигнем, макар че всяка сутрин рисуваше траурната ивица през лицето си и казваше съответните молитви.
— Флотска капитана, мислех си за случилото се в Долната градина. Все още вярвам, че бях права да издам онези заповеди. Нещата се объркаха и аз приемам отговорността си за това. — Думите ѝ сами по себе си бяха дръзки, но тонът, с който ги изрече, беше почтителен.
— Така ли, капитана? — Една от наземните коли на комплекса се появи на шосето, което прехвърляше възвишението. Или Фосиф се връщаше от манифактурата, или Рогд — от работническото общежитие. На ежедневните ѝ посещения там трябваше да се сложи край, но още не бях решила как да стане това. Може би нищо не можеше да се направи.
— Да, флотска капитана. Но сгреших, като наредих да арестуват граждана Сирикс. Единствената друга заподозряна беше Рогд и аз автоматично реших, че го е направила Сирикс. Което беше грешка от моя страна.
Винаги съм харесвала тази черта у офицерите. Способността да признаеш, че си сгрешила, щом стигнеш до този извод. Решимостта да настояваш, че си била права, когато си сигурна в това, дори ако противното ти изглежда по-безопасно. Тя ме наблюдаваше със сериозно изражение, чакаше реакцията ми. С известен страх, реших аз. И със смътно предизвикателство. Смътно. Никоя радчайска офицера не дръзва открито да се противопостави на висшестояща, противното се смята за самоубийствено поведение. Сетих се за онзи безценен античен сервиз. Продажбата му несъмнено е имала за цел да прикрие незаконни печалби. Замислих се за необяснимо високата смъртност при транспортираните в тази система работници. Зачудих се за кратко как е възможно тези две неща да съществуват едновременно у капитана Хетнис — кураж и почтеност от една страна и от друга готовността ѝ да печели от търговия с хора. Зачудих се в каква ли офицера щеше да се превърне, ако бе дошла при мен прясна-прясна от академията и се беше развила под моето крило. Може би същата, каквато беше сега. Или не. Сигурно вече щеше да е мъртва, загинала заедно с другите от екипажа ми, когато Анаандер Мианаай проби топлинния ми щит преди двайсет години.